Читать «Пазителят на монетния двор» онлайн - страница 45

Въпросът защо името Сейнт Леджър Скруп беше познато на моя господар получи отговор почти веднага когато пристигнахме на работното му място, помещаващо се в къща на Бел, близо до Мейпоул. Отвори ни прислужник с шапчица на главата, по която разбрах, че е евреин, попита ни по каква работа сме дошли, покани ни и отиде да извести господаря си.

Скруп беше едър човек, най-малко шест пръста по-висок от мен. Брадата му беше късо подстригана по испанската мода, а дрехите му бяха хубави и скъпи. Той мигновено позна Нютон, но го изчака да обясни каква е целта на посещението ни, преди да го покаже.

— Не ме ли познавате, доктор Нютон? — учудено се усмихна златарят и като видя, че господарят ми присви очи, опитвайки се да си спомни, на лицето му се изписа разочарование.

— Признавам, че имате предимство в случая, господин Скруп — измърмори Нютон.

— Единственото, сър, защото все още не съм срещал човек, който може да ви надмине. — Скруп се поклони изискано. — Позволете да ви напомня, ако обичате. Аз бях ваш студент в колежа „Тринити“. Вие ме обучавахте, макар че нито го завърших, нито ме приеха в университета.

— Да, наистина — колебливо се усмихна Нютон. — Сега си спомням. Но тогава нямахте брада, нито богатство.

— За двадесет и пет години човек се променя.

— Двадесет и шест, доколкото си спомням, и ви пренебрегвах, тъй като не бяхте нищо необикновено в това отношение.

— Науката ще ви благодари за пренебрежението, сър. Не бях усърден ученик и впоследствие събитията доказаха, че имате повече успех с оптиката и вашия телескоп. Да не говорим за постиженията ви по химия. — Скруп се усмихна многозначително, сякаш страстта на господаря ми към алхимията не беше тайна.

— Много сте любезен, господин Скруп.

— Лесно е да бъдеш любезен с човек, когото цяла Англия уважава. — Господин Скруп се поклони още веднъж. Това ме накара да реша, че е много раболепен и по-подходящ за кралски шут, отколкото за златар. — Но съзнанието ми е запазило известно огорчение — добави той. Вежливите му обноски започваха да ми дотягат. — Не оставих следа в колежа, както се очакваше от студент, учил там. Ето защо, за да успокоя съвестта си, ще ви бъда благодарен, ако приемете нещо дребно като представител на колежа, сър.

— Сега ли? — попита Нютон и Скруп кимна.

— Ще бъда поласкан.

Златарят ни остави сами и отиде да вземе подаръка.

— Това е крайно неочаквано — отбеляза Нютон, разглеждайки с интерес бастуна на Скруп.

— Наистина ли той е един от тримата студенти, които сте обучавали? — попитах аз, спомняйки си какво ми беше казал, когато се запознахме.

— Да, макар че ми е неудобно да го призная.

— Мисля, че господин Скруп изпадна в толкова неудобно положение, че изкупи вината и на двама ви.

— В Кембридж бях много скучен — призна Нютон. — И изключително коравосърдечен. Но откакто дойдох в Лондон, станах по-добър. Работата в Монетния двор разшири хоризонта ми. Но може би пак не е по-широк от този на господин Скруп. Мисля, че понякога той посещава места, където човек трябва да бъде двойно по-внимателен.