Читать «Пазителят на монетния двор» онлайн - страница 44

Сутринта се качих на лодка от Лондонския мост до стълбището на Йорк Билдинг. Калта на пристана беше замръзнала. Това беше опасно за всички и аз се оплаках на лодкарите, защото стъпалата трябваше да бъдат поръсени със сол и разчистени от леда, за да могат пътниците да слизат от лодките, без да се страхуват, че може да си счупят някой крайник. Лодкарите се изсмяха и ядосан от предишната вечер, тъй като все още имах чувството, че съм бил обект на шегите на артилеристите, аз посегнах да извадя шпагата си. В същия миг видях, че моят господар стои до водонапорната кула, и се отказах от намерението си да пробода задниците им.

— Постъпихте правилно, като овладяхте гнева си — каза той, когато застанах до него. — В Лондон няма по-независими хора от тях. Те са лесно избухливи и често прибягват до насилие. Не може да имате доверие на пиян лодкар. Ако бяхте извадили шпагата си, по всяка вероятност щяхте да се озовете в реката. Седемгодишното чиракуване кара бедняка упорито да защитава правата си и да познава задълженията си, които за съжаление не включват почистване на пристана. Темза е приливна река и би се подиграла с всеки, който се опита да измете калта от стъпалата. Приливът беше едва час преди да дойдете.

Смирен от лекцията на Нютон, отвърнах, че нямах представа за познанията му за лондонските лодкари и приливите, които влияят на занаята им.

Той се подсмихна.

— Повечето хора знаят, че лондонските работници, в това число лодкарите, са паразити. За приливите обаче знам много. Аз съм първият, който ги обясни.

Отидохме с карета до Мейпоул на Странд. Нютон продължи да ми разказва как с математически демонстрирани твърдения е стигнал до извода за движението на планетите, кометите, луната и морето.

— Значи притегателната сила на луната предизвиква приливите? — попитах аз, обобщавайки дългите му обяснения за явлението, и той кимна. — И разбрахте всичко това, когато падна ябълката?

— Всъщност беше смокиня. Но не понасям вкуса на смокините, защото обичам ябълки. Не можех да понеса мисълта, че плодът, който мразя най-много, ми е подсказал идеята за движението на света. И това беше само зародишът на хипотезата ми. Спомням си как разсъждавах, че щом силата на земното притегляне стига до върха на дървото, колко още нагоре може да се разпростре. И реших, че единствената граница на силата й е размерът на телата.

Беше ясно, че Нютон вижда света по различен начин от останалите хора. Почувствах се много привилегирован, че съм спечелил доверието на такъв велик човек. Вероятно започвах да схващам отчасти превъзходния му начин на разсъждения, но това беше достатъчно, за да преценя, че не мога да проумея повечето от теориите му и този факт ни пречи да станем приятели. Разделяше ни такава широка река от знания и способности, че сигурно му приличах на маймуна. Той беше пример във всяко отношение, мерило за нещата, човек, който различаваше истинското злато от фалшивото, доброто от злото.