Читать «Пазителят на монетния двор» онлайн - страница 31

— Глупости — възрази тя. — Не познавам човек, който се е бил на дуел. Вие сте първият ми участник в дуел, господин Елис, но признавам, че познавам десетина адвокати. Нортхамптъншър гъмжи от тях. Това ли е шпагата, с която се дуелирахте?

Погледнах дръжката на шпагата си.

— Да.

— Бих искала да я видя. Ако ви помоля учтиво, ще ми я покажете ли?

Погледнах чичо й.

— Нямам възражения — каза той.

Извадих шпагата си, коленичих пред госпожица Бартън и й я поднесох на ръкава си.

— Внимавайте, госпожице, защото е много остра.

— Нямате вид на човек, който би носил тъпа шпага, господин Елис. — Тя хвана дръжката, вдигна шпагата и разсече един-два пъти въздуха. — Убихте ли го?

— Ако бях, сега нямаше да стоя пред вас. Пронизах го в гърдите.

Госпожица Бартън разгледа острието на шпагата на светлината на огъня.

— Само като си помисля, че е била изцапана с човешка кръв. Бих желала да се науча да се фехтувам.

— Ако чичо ви разреши, с удоволствие ще ви науча.

— Не — категорично възрази Нютон. — Изключено! Какво ще каже майка ви, дете?

Тя сви рамене, сякаш майка й нямаше значение, и после ми върна шпагата.

— Все едно, не съм дошла в Лондон, за да ме пронизват с шпаги.

— За нищо на света — рекох аз.

— Не, разбира се — съгласи се Нютон.

— Моля ви, кажете ми за какво се скарахте, господин Елис?

— С кого?

— С джентълмена, с когото се дуелирахте, естествено.

— За такава дреболия, че ще се изчервя, ако ви кажа, госпожице Бартън.

— Ако ви победя на дуел, ще ми кажете ли?

— Няма да имам избор. Но дори тогава ще го прошепна със страх, че ще си навлека презрението на чичо ви.

— Тогава ще се дуелираме. Ще ме предизвикате ли?

— С готовност, ако ще ви достави удоволствие. Да, предизвиквам ви. Това ви дава правото да изберете оръжието.

— Избирам дама.

— Внимавайте, господин Елис — посъветва ме Нютон. — Не й липсват умения.

Да играя на дама с госпожица Бартън, означаваше да разбера колко много прилича тя на чичо си, с когото често играехме в Тауър, защото предоставех ли му първия ход, щеше да ме победи, както и тя. Нямах нищо против госпожица Бартън да го стори, тъй като се радваше като дете на победата. След първата игра тя поиска наградата си.

— Хайде, плащайте. Обяснете защо се дуелирахте, господин Елис.

Бях доволен, че съм загубил. Това ми даде възможност да шепна в изящното й ухо, толкова близо до уханното й вратле, че едва се сдържах да не я целуна.

Тя се засмя на глас, когато чу думите ми, и после настоя отново да играем. Трябва да призная, че никога през живота си не съм бил по-щастлив да загубя няколко поредни игри на дама.

Господарят ми възприе навика да ме кани на вечеря веднъж в седмицата. Каза, че съжалявал всеки като мен, който трябва да си готви сам. Според мен обаче видя, че на госпожица Бартън и на мен ни е приятно да бъдем заедно, докато през това време той може да чете или да решава задачи. На Коледа дори отидох с тях да взема причастие. И до дванадесетия ден на празниците хубавата млада жена вече обсебваше първата ми мисъл сутрин и последната нощем, защото бях влюбен в нея. Не споменавах нищо по този въпрос, защото предполагах, че обичта ми към нея няма да се понрави на чичо й. Положих неимоверни усилия да я избия от главата си и да не я обичам толкова, но тя ме предизвика няколко пъти, като ми даде тетрадката с любимите си стихове, които бе преписала собственоръчно, и започна да ми вика Том, защото съм приличал на някогашния й котарак. След това ми подари кичур от косите си, който държах в кутийка до леглото си. Ето защо госпожица Бартън беше в мислите ми по хиляди пъти на ден.