Читать «Пазителят на монетния двор» онлайн - страница 13

За бога, кой е там? — извиках аз, провесих крака от леглото и отидох да взема свещта от камината, за да я запаля и да осветя мрака.

В същия миг от сенките се разнесе глас, който смрази кръвта ми:

— Твоята Немезида, богинята на отмъщението!

Видях за секунди лицето на човека и се приготвих да отговоря, когато той ожесточено ме нападна, бутна ме отново на леглото, възседна гърдите ми и се опита да ми извади очите с палци. Изкрещях от болка. Нападателят беше силен и макар че му нанесох няколко удара по главата, той не спря. Бях сигурен, че ще ме убие или ще ме ослепи. Положих отчаяни усилия и накрая успях да махна ръцете му от очите си, но той ме хвана за гърлото. Реших, че ще ме удуши и започнах да ритам, но напразно. След малко усетих, че от гърдите ми се вдига огромна тежест и предположих, че душата ми отлита към небето. Накрая осъзнах, че двама стражи от Артилерията са дръпнали от мен нападателя и са го обуздали. Той обаче беше спокоен и не се съпротивляваше и аз се запитах дали стражите не са задържали друг човек.

Трети военен от Артилерията, някой си сержант Роан, ми помогна да се съвзема, като ми даде малко бренди. Най-после бях в състояние да си стоя на краката и да видя нападателя си на светлината на фенера, който стражите бяха донесли.

— Кой сте вие? — попитах аз с дрезгав глас, който едва познах. — И защо ме нападнахте?

— Името му е Туисълтън — отвърна сержант Роан, който говореше със странен акцент. — Това е оръжейникът на Тауър.

— И не ви нападнах, сър — добави господин Туисълтън с такъв невинен тон, че едва не му повярвах. — Не знам кой сте вие. Нападнах другия господин.

— Луд ли сте? — попитах аз и преглътнах с усилие. — Тук няма друг. Хайде, сър, кажете какво съм ви сторил, че ме нападнахте?

— Да, той наистина е луд — каза Роан, — но както виждате, вече е безобиден.

— Безобиден? — недоверчиво повторих аз. — Но той едва не ме уби!

— Вие сте господин Елис, нали? — попита сержант Роан.

— Да.

— Господин Туисълтън няма повече да ви безпокои. Давам ви думата си. Обикновено го държа в дома си, под мое наблюдение, и не притеснява никого. Тази нощ обаче се е измъкнал незабелязано и е дошъл тук. Търсехме го, когато чухме шума от боричкането ви.

— Провървяло ми е, че сте чули — рекох аз. — Още една минута и сега нямаше да разговарям с вас. Но господин Туисълтън трябва да бъде изпратен в Лудницата или някоя друга болница за душевноболни и лунатици.

— В Лудницата? И да го оковат за стената като куче? Да му се смеят като на див звяр? — попита единият страж. — Господин Туисълтън е наш приятел, сър. Не можем да позволим това да му се случи.

— Но той е опасен.

— През повечето време е такъв, какъвто го виждате сега, напълно спокоен. Не ни карайте да го изпращаме там, господин Елис.

— Аз? Не мога да заповядвам на никого от вас, господин Бул. Грижата за него е ваша работа.