Читать «Сити» онлайн - страница 6

— Надявам се това да е вярно — изрекох, без да успея да прогоня съмнението от гласа си.

— Виждам, че не сте убеден. — Той отново се облегна и се усмихна. — И все пак малко реализъм в работата ни не е излишен. — Той спря, без дори за миг да отделя очите си от моите. Бяха тъмносини и контрастираха рязко с гъстата му черна коса и загорялата кожа. Демонстрираха власт и проникваща интелигентност, но бяха някак си мили, не заплашителни. „Ела тук — казваха те, — при мен ти си в безопасност.“ И макар и да познавах Рикардо Рос едва от четвърт час, вече се чувствах привлечен към него. Виждах защо Джейми го цени толкова високо.

Седях и го оставях да ме преценява. Чаках да вземе решението си.

Не му беше нужно много време.

— Добре — каза той накрая. — Изчакайте ме, ако обичате. Искам да си кажа няколко думи с момчетата.

И излезе. Наблюдавах през стъклото как свиква хората си. Единият беше Педро Хатори, после познах високия аржентински аристократ, американката, която оглавяваше отдела по проучванията, търговеца на ценни книжа, един мексикански агент по продажбите, един французин, чиято работа бях забравил, и накрая видях русата коса и широките плещи на Джейми в гръб. Е, до този момент определено беше свършил добра работа в моя полза.

Следващите три минути сякаш продължиха цяла вечност, но накрая групата се разпръсна и Рикардо се върна, протегна ми ръка и се усмихна широко.

— Добре дошли на борда.

Поколебах се за момент. Не трябваше ли да размисля? Дали наистина исках да променя живота си точно в този момент, и то като продам работната си сила на Сити?

Тридесет хиляди годишно, като можеше да има и още много? Или нищо?

Спомних си писмото, което бях получил предната седмица от господин К. Р. Норис, служител в спестовната каса. Не успеех ли да погася просрочените вноски по ипотеката си в рамките на тридесет дни, щяха да ми отнемат апартамента.

Решението беше просто.

— Благодаря ви.

— До седем сутринта в понеделник — каза Рикардо.

— Ще бъда точно навреме — казах и се запътих към вратата.

— О, само още едно нещо.

Обърнах се. Рикардо изгледа костюма ми. Полски. Сто процента полиестер. Опитвах се да не го слагам, освен ако нямах абсолютно никакъв друг изход.

— Колко костюма имате?

— Ами… един.

Рикардо измъкна чекова книжка и тънка химикалка и написа чек. Откъсна го, сгъна го и ми го подаде.

— Купете си дрехи. Ще ми върнете парите, когато можете.