Читать «Сити» онлайн - страница 10

Джейми допи чашата си и вдигна бутилката.

— Празна. Да отскоча да купя още една? На табелата на магазина за спиртни напитки зад ъгъла пишеше, че работи до осем и половина. Имаме още половин час.

— Аз черпя — казах.

— Не, този път съм аз. Ей сега ще се върна. — Той навлече палтото си и изскочи.

Двамата с Кейт помълчахме. После тя ми се усмихна. С годините ставаше все по-привлекателна. Открай време си беше хубава — не толкова красива, колкото симпатична, с къса кестенява коса, ведра усмивка и големи очи. Но с развитието си от момиче в жена и после в майка се бе променила. Беше изпълнена с мекота и нежност, а откакто се бе родил и синът й, у нея се бе появила вътрешна яснота, която беше особено привлекателна.

Бях я харесал още когато се запознах с нея на едно задръстено стълбище на някаква забава на Каули Роуд. Няколко пъти след това се засякохме случайно и аз я запознах с Джейми по време на последния ни семестър в Оксфорд. Той не си губи времето, но този път, необичайно за него, връзката им не се разпадна след броени седмици. Три години по-късно се ожениха и след още една Кейт роди син — аз му бях кръстник. Тя остави работата си в една голяма адвокатска фирма в Сити, за да се грижи за него.

— Как е Оливър?

— О, добре е. Все ме пита кога ще дойдеш, за да си поиграете пак на капитан Авенджър.

Засмях се.

— Надявах се вече Капитана да е излязъл от мода.

— Още не е.

Тя отпи от шампанското си и попита загрижено:

— Сигурен ли си, че постъпваш правилно, Ник?

Наистина беше загрижена. Това ме разтревожи. Кейт имаше много здрав разум — и освен това ме познаваше добре.

— Да — отвърнах с повече увереност, отколкото изпитвах. — В края на краищата Джейми я кара много добре в „Декер“, нали?

— Да — отвърна тя съвсем спокойно. — Кара я много добре.

2.

Въздухът беше чист и студен. Карах по улиците на Айлингтън. Беше много по-добре да въртя педалите в шест и трийсет сутринта, отколкото по обяд, макар и да бях изненадан от големия брой автомобили толкова рано по улиците.

Слънцето висеше ниско над хоризонта — бледа размита сфера в утринната мъгла. Младите дръвчета, смело вкоренили се в напуканите настилки, предизвикателно размахваха крехките си клонки срещу навъсените, надвиснали над тях сгради. Жълти нарциси добавяха пръски цвят към късчетата зеленина, успели да пробият тук-там сред урбанистичния пейзаж. Понякога, при някое рядко затишие на уличното движение, дори се разнасяше пронизителното чуруликане на някоя птица, възвестяваща правото си на собственост върху някой разръфан храст или дърво.

Опитвах се да не карам много бързо, въпреки изкушението на празните стотина метра пред мен. Велосипедът ми, въпреки очукания си вид, ми осигуряваше съвсем прилична скорост. Бях го купил при една разпродажба в полицията преди две години, поради рядката му комбинация от външен вид и скоростни характеристики: щеше да е последният велосипед, за който би се полакомил някой крадец. Тази сутрин обаче не исках да се напрягам, за да избегна обилното потене.