Читать «Философско разследване» онлайн - страница 175

Апартаментът беше обзаведен семпло, дори оскъдно. Липсваха сензационните отличителни особености, които биха възхитили някой таблоиден вестник, решил да опише мислите на серийния убиец като аспект от интериора на жилището му. Нямаше врящи тенджери с човешки глави, нито стая за изтезания, рисунки или снимки на мъртви тела, колекции от женско бельо, човешка кожа, висяща върху шивашки манекен, в очакване да бъде зашита, нито стъклени витрини с пистолети и ножове, изложени като насекоми и паяци. Имаше само един портрет — на Уинстън Чърчил. Сигурно бе останал още от построяването на блока. Странният пистолет на Естерхази още беше в кобура, окачен на един стол.

Цветовата гама в апартамента не беше по вкуса на Джейк: син килим, черни дървени мебели и жълти стени. Синьото и жълтото бяха класически противоположни цветове и взаимно антагонистични като сетивно възприятие, но това едва ли беше показателно за мания за убиване. Голата истина беше, че апартаментът на Естерхази не загатваше с нищо какво го бе направило масов убиец. Всичко изглеждаше съвсем обикновено, но в същото време необичайно заради самата същност на човека, живял тук.

Джейк не се сблъскваше за пръв път с това явление. Беше свикнала с представата, че масовите убийци водят привидно съвсем обикновен живот. Човек трябваше да се тревожи от мислите в главите им, а не за картините на стените или за трофеите във витрините. Истинското зло не украсяваше домовете им с черни кадифени завеси и човешки черепи, служещи за пепелници. Най-необичайното нещо в жилището на Естерхази беше прерязаният край на въжето, завързано за една от гредите, с което се бе опитал да се обеси, и падналата стълба, която бе използвал да се качи до примката и после бе блъснал. Джейк използва същата стълба, за да среже въжето. Не друг, а тя му направи изкуствено дишане, за да спаси живота му. Още усещаше дъха му на устните си. Странно, той беше опасен и непознат, но неизвестно защо Джейк се зарадва, че му вдъхна живот, сякаш Естерхази беше удавник или Дон Жуан, изхвърлен от вълните на нейния остров.

И защо го бе спасила? Добре че не беше сантиментална. Но съзнаваше, че именно това беше причината да го спаси. Запали цигара и я изпуши, вече ядосана на себе си — нямаше нищо по-досадно от собствените мисли. Опита да си внуши, че станалото с Естерхази не е нейна работа. Беше изпълнила дълга си — в съгласие със закона и въпреки огромните усилия на почти всички около нея.

Сега вече съдбата му зависеше от адвокатите, съдиите, психотерапевтите и вероятно от политиците. Може би щеше да успее да избегне правосъдието, доказвайки, че е невменяем. Вярно, беше му предложила медицинска помощ, затова трябваше да се погрижи да го прегледа някой друг, а не професор Уеъринг. Вероятно статиите в няколко медицински и психиатрични списания, основаващи се единствено на написаното от него, че истинският Витгенщайн може би е страдал от биполярно психическо разстройство (в миналото наричано маниакалнодепресивна психоза), щяха да бъдат взети под внимание в подкрепа на твърдението му за невменяемост.