Читать «Философско разследване» онлайн - страница 165

— Само това ни липсваше — извика Джейк, докато колата шумно криволичеше по Виктория стрийт. — Да вземе да се самоубие, точно когато се появим да го арестуваме. Идва ми да пречукам ония тъпи копелета от Министерството на вътрешните работи. По-добре пусни сирената. Трябва да бързаме.

Тя включи диск-плейъра и сложи записа.

— Опасявам се, че днес ще трябва да се задоволиш с мен — каза Ланг на Витгенщайн, сякаш се извиняваше на студент, че се налага да замества отсъстващ колега. — Главен инспектор Джейкович не може да дойде да говори по телефона.

— Подъл лъжец — рече Джейк. — Толкова за философията на морала.

— Надявам се, че не е болна — каза Витгенщайн. — И да не се е разстроила от онова, което се случи последния път. Обещах да поговорим след лекцията ми. Да обсъдим нещата.

— Не, не — настоя Ланг. — Нищо подобно.

— Е, несъмнено е възникнало нещо по-важно — отговори Витгенщайн. Гласът му прозвуча злобно. — Смея да кажа, че този път може да минем и без главен инспектор Джейкович.

Щом го чу, Джейк осъзна, че гласът му звучи различно — липсваше му самоувереност и беше уморен, дори потиснат. И в хода на разговора той позволи на професора да поеме инициативата и да поведе в спора. Изглежда, не беше убеден защо си е направил труда да се обади. Говореше тихо, глухо и монотонно и правеше чести и продължителни паузи. Явно можеше да бъде уязвен от феноменологичния разпит, който Ланг бе планирал за него.

— Човекът е преходно същество — каза професорът.

— Да — глухо потвърди Витгенщайн.

— Възпроизвеждащо се същество, което само избира съдбата си, нали?

— Да, съгласен съм.

— И тъй като има съзнание, по силата на волята на собствената си преходност, единствената реална сигурност за бъдещето е…

— … смъртта — довърши мисълта му Витгенщайн.

Джейк се хвана за дръжката на вратата, докато колата завиваше наляво и надясно между другите превозни средства.

— За да живееш добре — продължи Ланг, — за да изживееш живота си наистина пълноценно, ти трябва да живееш в жестоката светлина на този факт.

— Абсолютно правилно. Това е както същността, така и крайната участ на човека.

— Още повече във вашия случай.

— Защо?

— Ами, струва ми се, че убивайки всички онези мъже, ВМЯ-отрицателните, вие само отлагате вашето съкровено желание да отнемете живота си.

— Може би в думите ви има нещо вярно.

— Не можеш ли да караш по-бързо? — извика Джейк на шофьора си.

С крайчеца на окото си видя как Станли нервно оправи яката на ризата около адамовата си ябълка, когато колата рязко се стрелна напред. Шофьорът, който беше свикнал със сърдитите заповеди, идващи от задната седалка, не показа признаци на вълнение. Държеше волана със силните си ръце спокойно и уверено. Превозните средства пред колата се разделиха като отварящ се цип. Докато профучаваха покрай гара Ватерло и триетажния град от талашит и надиплено желязо, едва не блъснаха един скитник, застанал неподвижен насред пътя като уличен стълб. Минаха само на няколко сантиметра от него.

— Тъпо копеле — измърмори Станли, обръщайки се да погледне бързо смаляващата се фигура. — Някой трябва да махне всички тези хора.