Читать «Философско разследване» онлайн - страница 145

Морис смутено сви рамене.

— Така изглежда. Но кой би направил такова нещо?

— Имам много ясна представа.

— Може би трябва да докладвам за това.

Джейк се замисли за миг. Не можеше да си представи Удфорд или Уеъринг да слухтят из лабораторията и да изтриват файлове от персоналния компютър на едно техническо лице, но въпреки това имаше чувството, че двамата стоят в дъното на тази работа. Несъмнено имаше и други, готови да изпълняват техните заповеди — полицаи, които не искаха безвъзвратно повредена програмата „Ломброзо“ и като последица от това — и прехвалената правителствена платформа за законността и реда. А това със сигурност щеше да се случи, когато станеха известни истинските факти как Витгенщайн е използвал самата система, предназначена да го контролира.

Несъмнено същите тези хора биха предпочели историята с Витгенщайн да се потули, отколкото да последва арест и съдебен процес. И без това беше достатъчно неприятно, че Удфорд и Уеъринг бяха решили да накарат Витгенщайн сам да се заличи от уравнението. Но безкрайно по-лошо беше, че имаше полицаи, които бяха готови да унищожат доказателствата, за да имат достатъчно време да осъществят намерението си. Беше ясно, че ако искаше да продължи разследването си, тя трябваше да действа изключително хитро.

— Не, Морис — каза тя. — Остави това на мен.

Той се успокои. Благодарността го правеше по-почтителен.

— Да, разбира се, главен инспектор. Както кажеш. И без това имам достатъчно работа.

Джейк натисна бутона и сложи край на разговора. Явно вече не можеше да разчита, че ще залови Витгенщайн чрез генетичния отпечатък на картата му за самоличност. Но не можеше и да седи със скръстени ръце и да се надява, че някой от полицейските екипи, наблюдаващи адресите, отбелязани в туристическия му справочник, ще извади късмет. Напомни си, че да бъдеш детектив означава никога да не си доволен от онова, което вече си постигнал, а и разследването бе продължило дълго. Беше време за преоценка.

Тя се обърна към екрана на персоналния си компютър и повика всичките си записки по случая, за да провери дали нещо не липсва. Във файла нямаше много неща, но всичко, което си спомняше, беше там. Реши да препрочете бележките си и прегледа файла страница по страница с надеждата, че ще й хрумне някоя нова линия на разследване. В главата й се въртеше нещо, което бе казал професор Ланг — нещо за предпочитанията на истинския Витгенщайн към детектива, разчитащ на интуицията си. Вероятно и тя трябваше да послуша интуицията си. От опит знаеше, че когато дадено разследване свърши и тя прегледа бележките си, винаги се появява нещо важно, което винаги е било там и е чакало да бъде забелязано. Нещо достатъчно дребно, за да бъде пренебрегнато. Нещо, което е изтълкувала погрешно, вероятно заради употребата на думите. До известна степен детективската работа беше свързана граматиката — да разясни проблема, изчиствайки недоразуменията и двусмислиците, да не говорим за лъжите. Джейк имаше чувството, че се насочва не към самото явление, а към вероятността за явлението, така да се каже.