Читать «Философско разследване» онлайн - страница 140

Разбира се, последните неврологични изследвания разкриха истинската причина за тази липса на инстинкт за убийство сред жените и само времето ще покаже дали и други творчески аспекти имат подобно обяснение. Но нека да признаем приноса на жената и да го оценим по достойнство.

Вероятно помните, че в началото на лекцията си аз поставих въпроса: станал ли е двайсети век свидетел на един ренесанс в изкуството да убиваш? Позволете ми да отговоря на този въпрос сега.

Да, имало е такъв ренесанс, но само по отношение на темперамента и на дълбочината на реакцията, което само по себе си е нова форма на възприятие. Този темперамент показва безтегловността на съвременните мъже и риска, произтичащ от техните предразсъдъци. Той потвърждава, че познанието е само временно и няма абсолютна истина, освен самата смърт. Всичко, което разкрива душата на един творец, е позволено, включително убийството.

Този ренесанс и разцвет в изкуството да убиваш признава не резултата от преживяването, а — като се има предвид ужасната му краткотрайност — самото преживяване като цел. Преживяването излъчва атмосфера на абсолютна несигурност, на постоянна промяна, на нови виждания и на отказ да се съгласиш с някакво повърхностно общоприето твърдение. Както казва Виктор Юго, всички ние сме осъдени на смърт, но с различна отсрочка. Следователно в този ренесанс ние съзираме един апетит към ускорено усещане на живота и към повишена съзнателност.

През 1891-ва година Оскар Уайлд приписва баналния характер на литературата на упадъка на лъжата като изкуство. Сега, век по-късно, аз имам чувството, че мога да чествам литературното и артистично достойнство на столетието, приписвайки го на ренесанса на убийството като изкуство, наука и социално удоволствие.

А сега, госпожи и господа, в заключение, позволете ми да вдигна обичайните тостове. За Стареца от планината, за Чарлс Чука, за Бърк и Хеър, за евреите кожодери и за главорезите изобщо, и да ви предложа следващата си жертва, защото виждам, че сега той е навън и трябва да се залавям за работа.

Построяването на крайбрежния квартал Оушън Уорф и започването на другите благоустройствени проекти като него сякаш възвести нов живот на заем за Докландс, лондонските докове — район, който от около двайсет години се намираше в стремителен упадък. Това беше само временна отсрочка, само едно мехурче в Южното море от мехурчета, каквото представляваше лондонският пазар на собствеността в края на 80-те. Още преди да бъде поставена и последната тухла и да бъде положена и последната капка боя върху стенописа на Чърчил тук, във фоайето на Уинстън Маншънс, компаниите като онази, която бе построила Оушън Уорф, започнаха да фалират. И докато годините минаваха и много от строителните обекти оставаха недовършени, а местните кметства преместваха все повече бездомни семейства в апартаменти, които се продаваха за хиляди лири стерлинги, а после за хиляди долари, сградите започнаха да се рушат, а цените да спадат още повече.