Читать «Философско разследване» онлайн - страница 135
Филип Кер
Парменидис кимна.
— Да. Няма проблем, госпожице.
— Искам да ви помоля и за още една услуга, господине. Искам да отидете с детектив сержант Джоунс и да разгледате компютърните портрети на онзи човек. Вижте дали ще можете да ги коригирате. В края на краищата никой освен вас не го е виждал толкова отблизо.
— Като по телевизията. Знам. Да, добре.
Джейк кимна на Джоунс.
— После закарай господин Парменидис до дома му. Искам двайсет и четири часова охрана за него. — Тя се усмихна на гърка и обясни: — Това е само предпазна мярка. Мисля, че сте го уплашили и сте го прогонили завинаги, но все пак трябва да сме внимателни.
Парменидис стана и каза:
— Благодаря. Много ви благодаря.
— Не, аз ви благодаря, господин Парменидис.
— Оттук, господине — рече Джоунс и отвори вратата.
— Сержант…
— Да?
— Знаеш ли къде е инспектор Станли?
— Не точно.
— Би ли го намерил? Кажи му да дойде при мен.
— Разбира се. Между другото, на бюрото ти има списък с всички подчертани адреси. Искаш ли да предам туристическия справочник в лабораторията?
— Аз ще го направя. Браво, Джоунс.
— Благодаря.
Щом Джоунс и гъркът излязоха, Джейк прочете списъка с адресите. Няколко от тях бяха на вече убитите от Витгенщайн жертви.
След десет минути в кабинета й влезе Станли. Изглеждаше ядосан.
— Къде беше? — попита тя.
Той я погледна огорчен.
— В стола. Надявах се, че поне днес ще хапна нещо.
— Забрави за яденето. Имаме работа — рече Джейк и му разказа за Парменидис и за туристическия справочник на Витгенщайн. — Искам всички тези адреси да бъдат под денонощно наблюдение. Не казвай на обитателите им. Няма смисъл да ги плашим без основание. Но ако Витгенщайн се опита да убие някого в Лондон, няма начин да не го спипаме.
Тя си позволи да се усмихне доволно.
— Само се моли да не му е писнало да действа в Лондон — отбеляза Станли.
Тя пак се усмихна.
— Нали знаеш какво казват? Лондон не може да ти омръзне.
Идеалното убийство
Една лекция в памет на Джон Уилямс, изнесена пред Дружеството на познавачите на убийството, е традиционен повод тържествено да почетем изящното изкуство да убиваш и за мен е чест да я прочета.
Джон Уилямс, един от първите британски привърженици на съвременното естетическо движение в убийството, е бележит представител на онези културни ценности, които са най-близо до моето сърце. Подобно на картините или на скулптурите, неговите престъпления имат специфични различия и нюанси на достойнство и когато се вгледаме във фактите около убийствата, извършени през декември 1811 година от Джон, би трябвало да ни стане ясно, че той наистина е бил голям майстор на изкуството.
Уилямс не е учил за такъв, нито е съзнавал за дарованието си. Но според мен той е първият, който е прозрял, че Изкуството никога не стои на едно място. И онова, което днес може да бъде отхвърлено като мръсно убийство, утре може да бъде признато за Изкуство. Този принцип е и мой. Въпросът дали едно убийство е по-добро, или по-лошо от друго от естетическа гледна точка е нещо, върху което съм разработил цялата си философия за живота.