Читать «Философско разследване» онлайн - страница 135

Филип Кер

Парменидис кимна.

— Да. Няма проблем, госпожице.

— Искам да ви помоля и за още една услуга, господине. Искам да отидете с детектив сержант Джоунс и да разгледате компютърните портрети на онзи човек. Вижте дали ще можете да ги коригирате. В края на краищата никой освен вас не го е виждал толкова отблизо.

— Като по телевизията. Знам. Да, добре.

Джейк кимна на Джоунс.

— После закарай господин Парменидис до дома му. Искам двайсет и четири часова охрана за него. — Тя се усмихна на гърка и обясни: — Това е само предпазна мярка. Мисля, че сте го уплашили и сте го прогонили завинаги, но все пак трябва да сме внимателни.

Парменидис стана и каза:

— Благодаря. Много ви благодаря.

— Не, аз ви благодаря, господин Парменидис.

— Оттук, господине — рече Джоунс и отвори вратата.

— Сержант…

— Да?

— Знаеш ли къде е инспектор Станли?

— Не точно.

— Би ли го намерил? Кажи му да дойде при мен.

— Разбира се. Между другото, на бюрото ти има списък с всички подчертани адреси. Искаш ли да предам туристическия справочник в лабораторията?

— Аз ще го направя. Браво, Джоунс.

— Благодаря.

Щом Джоунс и гъркът излязоха, Джейк прочете списъка с адресите. Няколко от тях бяха на вече убитите от Витгенщайн жертви.

След десет минути в кабинета й влезе Станли. Изглеждаше ядосан.

— Къде беше? — попита тя.

Той я погледна огорчен.

— В стола. Надявах се, че поне днес ще хапна нещо.

— Забрави за яденето. Имаме работа — рече Джейк и му разказа за Парменидис и за туристическия справочник на Витгенщайн. — Искам всички тези адреси да бъдат под денонощно наблюдение. Не казвай на обитателите им. Няма смисъл да ги плашим без основание. Но ако Витгенщайн се опита да убие някого в Лондон, няма начин да не го спипаме.

Тя си позволи да се усмихне доволно.

— Само се моли да не му е писнало да действа в Лондон — отбеляза Станли.

Тя пак се усмихна.

— Нали знаеш какво казват? Лондон не може да ти омръзне.

Идеалното убийство

Една лекция в памет на Джон Уилямс, изнесена пред Дружеството на познавачите на убийството, е традиционен повод тържествено да почетем изящното изкуство да убиваш и за мен е чест да я прочета.

Джон Уилямс, един от първите британски привърженици на съвременното естетическо движение в убийството, е бележит представител на онези културни ценности, които са най-близо до моето сърце. Подобно на картините или на скулптурите, неговите престъпления имат специфични различия и нюанси на достойнство и когато се вгледаме във фактите около убийствата, извършени през декември 1811 година от Джон, би трябвало да ни стане ясно, че той наистина е бил голям майстор на изкуството.

Уилямс не е учил за такъв, нито е съзнавал за дарованието си. Но според мен той е първият, който е прозрял, че Изкуството никога не стои на едно място. И онова, което днес може да бъде отхвърлено като мръсно убийство, утре може да бъде признато за Изкуство. Този принцип е и мой. Въпросът дали едно убийство е по-добро, или по-лошо от друго от естетическа гледна точка е нещо, върху което съм разработил цялата си философия за живота.