Читать «Философско разследване» онлайн - страница 137

Преди двеста години Де Куинси описва седемнайсети и осемнайсети век като Златна ера за убийствата. Епоха, през която изящното изкуство да убиваш, е процъфтявало. Но какво да кажем за нашето съвремие? Вярно, през последните сто и няколко години станаха много повече убийства от всякога. Но има ли осезателен напредък и в качеството? Можем ли да твърдим, че нашата епоха е свидетел на един ренесанс в изкуството да убиваш?

Вероятно. Позволете ми да започна, като изтъкна огромното влияние, което убийството оказва върху всички други форми на изящното изкуство.

Кинематографията, сега призната за преобладаваща форма в изкуството на двайсети век, се е превърнала във витрина на оригиналното и добре режисирано убийство, макар да е художествена измислица. Малцина от нас трепват, когато видят убиец на екрана, независимо колко реалистичен е филмът.

Криминалната литература и мистериите никога не са били толкова популярни, колкото в днешно време. Изложбите на картини и фотографии неизменно включват изображения на убийци и на техните жертви. В областта на драматургията мюзикъли като „Уестсайдска история“, „Суийни Тод“, „Фантомът на операта“, „Джак, Иън и Майра“ и „Йоркширският изкормвач“ също се основават на темата убийство.

Но не само Изкуството намира най-важния си вдъхновяващ мотив в Убийството. Имитацията или подражанието на убийството са се превърнали в движеща занимателна сила за съвременното общество. Все по-голям брой видеоигри, основаващи се на виртуалната реалност, оставят играча с убеждението, че той убива хора, понякога със стотици.

Телевизионните новини редовно предават репортажи за разкриването на убийства, след което извършителите стават звезди. Често техните истории се описват в книги, които после се филмират. Така действителният живот захранва Изкуството и всичко се повтаря отново.

По този начин виждаме колко дълбоки корени има убийството в нашето общество. Предположението, че няма убийства, е толкова немислимо, колкото и предположението, че няма лъжа. И в това се състои основата на артистичното му значение. Щом убийството е важен източник на артистично вдъхновение за двайсети век, тогава със сигурност ще намерим примери, където самото убийство може да бъде оценено от артистична гледна точка.

Фактът, че убийството съществува в границите на представата за артистично съвършенство, е по-общоприет, отколкото се е смятало първоначално. Хората обсъждат представата за идеалното убийство много по-често, отколкото идеалната картина, идеалните стихове или идеалната симфония. Дори само въз основа на това доказателство може да се спори, че артистично съвършенство може да бъде постигнато само в изящното изкуство да убиваш.

И все пак, каква е същността на това съвършенство? Не само детайлът, че убиецът трябва да се измъкне безнаказано, макар това несъмнено да е важно. Да бутнеш човек от скала в тъмна бурна нощ е трудно доказуемо, но едва ли отговаря на идеала, съществуващ в границите на представата за идеалното убийство. По същество идеалното убийство притежава степен на трудност при решаването на проблема как да убиеш някого и да се измъкнеш безнаказано, както и при изобретателността как да осъществиш това.