Читать «Твърдо падане» онлайн - страница 2

Дагит имаше жилавия вид на първи бейсман от университетски отбор. Беше с високо чело, заплашителен поглед и изпъкнал нос. Като говореше, едва мърдаше устни — навик, останал от детството му, когато носеше тиранти. Говореше благо — семейна черта — макар че, съдейки по вида му, човек би очаквал по-скоро да изръмжава думите си.

— Защо всъщност реши и ти да дойдеш? — Дагит попита Бакмън.

— Чудех се кога точно ще зададеш този въпрос — призна Бакмън, изтривайки капки пот от двойната си гуша.

Бакмън беше педант с оредяваща коса и напукани устни. Носеше ризи с един номер по-големи и костюми с един номер по-малки.

— Ще го разпитам аз, а не ти.

Бакмън да води разпит? Невъзможно. Все едно да накараш слон да свири на пиано. В отчаянието си Дагит стисна здраво кормилото. Часовникът му „Касио“ показваше „Пон, 8:13“.

Бакмън рече:

— Предполагам си мислиш, че искам да ти грабна славата. Ти свършваш черната работа, аз правя разпита и получавам наградата. Но не е така. — Опита се да заеме позата на много важен тип, но и това не му се удаде.

Дагит си мислеше: да стигна само на миля-две от възможността най-сетне да разпитам Бернар и този дебелак сега да ме потупа по рамото и да ми измъкне спектакъла изпод носа. Отново.

Пътищата на двамата отдавна се бяха разделили. Доверието е основата на всички отношения, а това важеше с особена сила за агентите на ЦРУ, които работят по един и същ случай; Дагит никога повече нямаше да се довери на Бакмън. Преди година Бакмън отмъкна от бюрото на Дагит едно досие, занесе го лично на специалния агент — водещ разследването, и го представи като своя разработка: това досие свързваше Бернар с малко известната западногерманска терористична група „Der Grund“. Така само с един замах той отне осемнадесет месеца от живота на Дагит. Страхувайки се, че това може да му навреди, Дагит не се и опита да поправи несправедливостта — авторството върху подобни досиета бе трудно доказуемо, ако въобще можеше да бъде доказано.

В резултат на това откраднато дело Бакмън бе издигнат за шеф на групата за борба с тероризма зад граница. Този тип бе нищо друго, освен мързелив, лишен от въображение паразит, който дебелееше на гърба на другите. През последните дванайсет месеца бе превърнал тази си дейност почти в изкуство. Всички от отдел С-3 възприеха навика да носят у дома си делата, по които работеха.

Когато преди половин час шефът на С-3 се качи в колата му, Дагит моментално изпита отвращение. Как се променят нещата, помисли си той. Колко ли пъти бяха пътували така, заедно? Въпреки че твърдеше обратното, имаше само една причина Бакмън да е тук: да извлече изгода от задържането на Бернар и от информацията, която би получил по време на разпита му. Дагит си мислеше това, докато седналият до него Бакмън хриптеше и оправдаваше репутацията си на истинска свиня.

Бакмън знаеше малко, почти нищо за Бернар, и не бе водил разпити от една година, а може би и повече.

— Деветнайсет минути — рече рязко Дагит, жадувайки да предприемат нещо. — Никой от нас няма да го разпита, ако не го свалим от онзи самолет.