Читать «Твърдо падане» онлайн - страница 6

— Бернар е на ред осемнайсти, място В — до него е аварийният изход. Разбрахме, че е купил и двете места. Предполагам, че този авариен изход му трябва, в случай че подуши опасност. Не се тревожи, покрили сме го и него.

Приближаваха изхода. Гърлото на Дагит бе пресъхнало, а сърцето му още биеше тежко след бягането. Зад гърба им се чу суетня. Беше Бакмън. Изглеждаше така, сякаш беше плувал с дрехите. Отказваше да предаде оръжието си.

— Тоя е от нашите — рече Дагит, подражавайки на Пушача, но с тон, който изразяваше презрение към Бакмън.

Пушача се върна назад, за да уреди въпроса.

Плешивия заговори за пръв път:

— Онези от безопасността много-много не ни обичат. Чувствата ни са взаимни.

Бакмън с нежелание предаде пищова си.

— Да вървим — рече ентусиазирано Бакмън и поведе групата. Дебел паток с мокра перушина.

На изхода Пушача показа значката си. Поеха, почти тичайки, по горещата писта, Бакмън пак хриптеше.

Дагит се гмурна през входния люк на самолета четвърти, след Плешивия. Минаха бързо покрай нервен стюард.

— Ще се разкараме от пътя ви след минута — рече Бакмън, като се опитваше думите му да прозвучат авторитетно, но очевидно не се чувстваше удобно.

Групата им бързо премина по коридора. Към тях се извърнаха любопитни лица — някои възбудени, други изразяващи смесица от любопитство и неочакван страх.

За Дагит това бяха лицата на невинните, лица, които бяха живи и, дай боже, щяха да са живи и занапред. Лицата на хора като родителите му и като момчето му.

С приближаването им един мъж от деветнайсти ред стана и блокира коридора. Стюардеса, жена с твърд поглед и посребрени коси, се приближи и застана зад него. Двама от хората на Пушача, предположи Дагит. Бернар се намираше в средата на добре разположена блокада и нямаше накъде да мърда. Аварийният изход бе изцяло покрит от двама „механици по поддръжката“.

Спокойствието на Пушача бе впечатляващо. Дагит чу увещаващите приказки, видя вдигнатите ръце на Бернар, докато внимателно го измъкваха от мястото му, потупваха го по рамото и го съветваха да не се съпротивлява. Плешивия бързо измъкна куфарчето му от твърда материя. Вниманието на всички бе приковано натам.

Сетне погледите на Бернар и Дагит се срещнаха и двамата се втренчиха един в друг. Дагит си помисли, че навярно така би се чувствало животното, когато вдигне глава, изведнъж усетило присъствието на ловеца.

Дагит познаваше твърде добре това лице: беше живял с него с месеци. Бернар бе тъмнокос, със сиви очи, неособено симпатичен, просто от онзи тип лица, които лесно се забравят дори и от онези, които се смятат за наблюдателни. Една вена пулсираше силно на челото му. Професията му си бе казала думата: на лявата му ръка липсваха два пръста. Но не лицето или липсващите пръсти помнеше Дагит, а черно-белите снимки на резултатите от работата му: разрушени ресторанти и самолети — половин дузина аероплани. Броят на жертвите се измерваше в стотици.

Чудовище.

Групата се изниза в пълно мълчание. На пункта за проверка на пътниците и багажа Дагит и Бакмън си получиха обратно пушкалата.