Читать «Шанхайска афера» онлайн - страница 19
Ридли Пиърсън
— Нека да помисля за момент — каза Шен Деши, взе чашата и отпи. — Хубав чай, благодаря ви… — добави с изненадващо спокоен тон.
— Удоволствието е мое — отвърна капитанът, който бавно започваше да се поти от напрежение.
— Най-добре ще е да предоставите доказателствата в Американското консулство тук, в Шанхай — каза Шен Деши. — Ще трябва да им се обадите.
— Много се извинявам, уважаеми господин Шен, но няма ли да е по-бързо… — несигурно започна капитанът.
— По-бързо — да. Именно в това е смисълът. Ще отнеме известно време на Консулството, докато определят с какво точно си имат работа, а това време ми е нужно, за да проведа моето разследване и да бъда с една крачка пред тях. Трябва да мога да отговоря на очевидните въпроси, които ще искат да ни зададат. Вие междувременно ще направите дискретни проучвания дали от някой квартал не са докладвали за нападение, убийство или изчезване на чужденец.
— Веднага! — с готовност се съгласи капитанът.
— Ще ми трябват копия на всички документи.
— Незабавно.
— Не трябва да се срамим пред американците, това ще означава лош късмет за нас.
— Ще се обадя, където е необходимо.
— И по-дискретно.
— Без излишен шум, обещавам. Ще предам информацията на един от служителите на ниско ниво, когото познавам в Консулството, но няма веднага да им даваме всички доказателства, не и докато не ги поискат официално. Това може да ви спечели поне още един ден.
— Добре разсъждавате, капитане. Все още има шанс да поправите грешките, които несъмнено са допуснати от някого от подчинените ви.
— Толкова сте благороден! — засия капитанът.
— Може би — отвърна Шен Деши с кисела усмивка. — А дисциплината е нужна, за да се зададе правилният тон на работа.
Събота, 25 септември
6 дни до размяната
5.
Самолетът на Нокс кацна на чисто новия терминал на Шанхайското международно летище. Джон носеше кафяво спортно яке с много скрити джобове, пълни с паспорта му, пари в брой, документи и електронни устройства. Беше си сложил чифт бели слушалки, чийто кабел се криеше в яката на якето, свързан за прибран в джоба му бял айфон, който Дулич му даде. Айфонът беше една от последните играчки в „Ръдърфорд Риск“ и беше програмиран така, че по време на разговор на случаен принцип и на всеки десет секунди да превключва сигнала през различни клетки, като по този начин накъсваше разговора при евентуално подслушване.
Митническият отдел на летището беше отделен с въжета, а зад тях се виждаше тълпата от китайци посрещачи, които държаха табелки или махаха усилено на пристигащите. Цареше шум и хаос — точно както го харесваше Нокс.
Той се смеси с тълпата и се запъти към високоскоростната железница — инженерно чудо, което се придвижваше с електромагнити без триене по релсите. Измина разстоянието от тридесет километра за седем минути вместо за обичайните четиридесет, които му бяха нужни, ако беше използвал натоварения трафик по магистралата. За момента прецени, че не го следяха, ако не се броеше видеонаблюдението навсякъде. Китай използваше повече от седем милиона видеокамери, инсталирани на публични места, и разполагаше с най-бързите компютри за разпознаване на лица в света. Само в Шанхай работеха половин милион от камерите.
