Читать «Вечен живот» онлайн - страница 181

Зяпнах го.

— Ама ти сериозно ли намираш това за забавно?

Той махна нетърпеливо с ръка.

— Мисля, че от онези събития са минали четиристотин години, ето какво мисля. Ако толкова искаше отмъщение, трябваше да тръгнеш след мен още тогава.

— Аз бях на десет години!

— Аз пък едва на двайсет!

Двамата се гледахме един друг в продължение на няколко безкрайни секунди.

— Едва на двайсет? — казах най-накрая. — Значи по онова време вече не си бил, примерно, на двеста?

Рейн поклати глава:

— Не. Тогава баща ми беше на петстотин. Имах трима братя. Единият беше на четиристотин и шейсет, вторият — на двеста деветдесет и девет, а третият — на сто седемдесет и четири. Аз бях на двайсет. Идеята, че съм безсмъртен, все още ми беше непонятна.

— И всички те са загинали?

— Да — каза той мрачно. — Единият умря… през онази нощ. Другите двама умряха заедно с баща ми, когато той се опита да използва амулета на майка ти.

— А ти как оцеля? — попитах. Това не ми се връзваше от самото начало.

— Нямам представа. Ти как оцеля?

— Тялото на майка ми падна върху мен. Бях скрита под полите й.

Двамата замълчахме, потънали в болезнените спомени, които бяхме таили толкова дълго. Беше невероятно, че можех да разговарям с някого за онази нощ, с някого, който е преживял същото.

Рейн въздъхна:

— И сега какво? Ще сключим примирие? Ще се бием до смърт? Един от нас двамата ще си тръгне? Отсега мога да ти кажа, че това няма да съм аз.

— Не искам да си тръгвам. — Последните два месеца бяха най-щастливите през целия ми живот. Най-здравословните. Вече се чувствах толкова по-различно. Понякога наистина изпитвах болка, но сега вече схващах, че това бе като пробиване на пришка. Веднъж щом спомените избиеха на повърхността, те ставаха по-малко разрушителни.

— Значи и двамата ще останем — обобщи Рейн.

Погледнах го навъсено.

— Предполагам, че така ще стане. Поне докато не измисля нещо отвратително, което да ти причиня. Само искам да отбележа, че ако беше джентълмен, щеше да си тръгнеш.

Той се усмихна мрачно и въздухът от дробовете ми се изпари.

— И двамата знаем, че не съм джентълмен.

— Така си е. А сега ми се махни от пътя. Уморена съм.

— Има и още нещо — каза той и аз простенах.

— Сега пък какво?

— Това. — Рейн пристъпи по-близо до мен, толкова близо, че пластмасовите кутии се оказаха притиснати между телата ни. Той сведе очи към мен, напрегнати и златисти, лъвски очи.

— О, не, няма да го направиш! — просъсках и пуснах всичко на земята. Опрях длани в гърдите му и се опитах да го отблъсна; беше като да пробвам да съборя дърво с голи ръце.

— Да — каза той нежно и се приведе напред. — Да, ще го направя.

Започнах да се боря. Опитах да го отблъсна с всичка сила, да извърна глава. Наистина се опитах. Но… е, нали разбирате, той беше толкова по-силен от мен… пък и аз, разбира се, съм пълна и непоправима идиотка и когато той ме притисна към себе си и най-сетне успя да докосне устните ми със своите, всяка логична мисъл изхвърча от главата ми. След секунди вече бях забравила да се боря.

Мисли от типа на смъртен враг или пък мразя го, мисли като Нел е проблем — всички те се разпръснаха като дим, подет от вятъра.