Читать «Вечен живот» онлайн - страница 180

— Не искам. Все още не.

Дали някога изобщо щях да поискам?

— Добре тогава. Всичко ще бъде наред, но все пак мисля, че трябва да знаеш.

Кимнах и Ривър си тръгна.

Нощта отвъд прозорците беше тъмна и студена. Утре бе Коледа и цялата къща беше украсена, но тук, в кухнята, не усещах дори наченки от празнично настроение: заплахата от Инси беше надвиснала над мен, а двамата с Рейн бяхме смъртни врагове. Което в нашия случай си беше доста абсурдна метафора.

— Ривър каза, че трябва да поговорим — промърмори Рейн, докато изсипваше остатъците от чиниите в една кофа, на която прасетата сериозно щяха да се зарадват. — Тя е права. Обикновено е права.

— Е, този път не е. Не искам да говоря с теб. — Изсипах салатата в една кутия и я прибрах в хладилника.

— Никой от двама ни не иска да напуска Ривърс Едж. — Гласът му беше нисък и сдържан. — Но между нас има напрежение. Не искам това да създава проблеми на теб, на мен или на някой друг.

Има напрежение?! Каза го така, все едно бяхме имали кофти среща.

— На някой друг? Като например на Нел?

Той ме стрелна с очи. Бога ми, наистина изглеждаше много добре. Това беше толкова изумително, космически, кармично несправедливо.

— Не знам защо продължаваш да опяваш за това. Между мен и Нел няма нищо.

Изсумтях:

— А Нел знае ли? Щото тя е на път да тръгне да избира халки. — Той ме погледна неразбиращо и аз уточних. — За сватбата ви.

— Не ставай смешна! — Рейн ме погледна ужасено и сърцето ми подскочи. Тъпото ми предателско сърчице.

— Не се дръж като безчувствен идиот, който не забелязва какво се случва около него. Опа, извинявай, за това вече е малко късно — заядох се аз.

Тръгнах към килера, за да взема още кутии, и с изумление установих, че Рейн ме последва. Въпросният килер на практика си беше един тесен гардероб, така че вътре определено нямаше място и за двама ни.

— Чупката — казах, помъкнала няколко кутии.

— Бихме могли да се бием до смърт — заяви той. Беше висок и широкоплещест, пък и ухаеше изненадващо хубаво като за някой, който е изклал хиляди хора. Погледът ми бе привлечен от кожата на гърдите му, която се показваше от яката, и аз си спомних за белега му от изгаряне. Тогава най-сетне осмислих думите му:

— Моля? — Усетих как стомахът ми се стегна в леден възел. Като оръжия за самоотбрана пластмасовите кутии бяха удивително неефективни.

— Ти би могла да ме убиеш заради ролята, която съм изиграл в най-кошмарното ти преживяване. Аз бих могъл да те убия заради ролята, която си изиграла в най-кошмарното ми преживяване. И двамата сме загубили братя и сестри, родители и приятели, които са умрели по ужасяващ начин. Сега ти си единствената наследница на рода Улфур, а аз — единственият наследник от рода на Ерик Кървавия. Останали сме само ти и аз.

— И как точно планираш да се убием един друг, за да приключим с цялата тази история? — попитах намръщено. — Защото лично аз не се сещам за адекватен начин.

Крайчецът на устните му се изви и дъхът ми се ускори.

— Можем да се хванем за ръце и да скочим в индустриална турбина.