Читать «Вечен живот» онлайн - страница 178

Всички край масата се разсмяха, включително и аз… докато внимателно отдалечавах питката на Нел от чинията й.

Движението привлече погледа й и тя бързо завъртя глава, за да го проследи. Срещу мен Лоренц ме помоли да му подам солта и аз го направих, без да нарушавам концентрацията си. Дори съумях да го попитам дали ще си разменяме коледни подаръци.

— Тук играем на нещо, което наричаме „потайното джудже“ — обясни ми той с отчетливия си италиански акцент. Лоренц изглеждаше като събирателен образ на всичко, което хората намираха за очарователно у италианците, и аз се зачудих защо ли не го намирах за привлекателен. — Пишем имената си на листчета и ги пускаме в една шапка, а после всеки трябва да изтегли по едно листче и да даде таен подарък на този, който му се е паднал.

Зачудих се докъде ли щеше да стигне Нел, за да е сигурна, че ще избере Рейн или пък че той ще избере нея. Или и двете.

Хвърлих случаен поглед към нея и я видях как разкъсва питката и пуска залъците в супата си, след което ги разбърка с лъжица. Едва не избухнах в смях, но напрегнатото й, яростно изражение ме накара да си затрая.

Дали някой друг беше забелязал? Тя действително изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да избухне. Рейн я наблюдаваше с крайчеца на окото си, а лицето му беше безизразно.

Всички разговаряха за коледните си планове, а настроението беше лековато и весело, край масата се бе създала атмосфера на домашен уют. Огледах лицата на хората и видях, че всички — като се изключат Нел и Рейн — изглеждаха щастливи. Точно тогава бях сполетяна от поредното си прозрение: не можех да си спомня последния път, когато съм била сред доволни и щастливи хора. Моите приятели, които с времето и разстоянието все повече започвах да възприемам като група социопати, със сигурност не бяха такива. Бях се движила сред богати и могъщи хора с общо взето неограничени възможности в продължение на адски дълго време, но дали бях виждала истинско щастие, изписано върху лицата им? Бях виждала триумф или някое и друго победоносно изражение. Щастието обаче бе съвсем ново явление за мен и аз бях запленена от досега си с него.

Хората край тази маса не променяха хода на историята, не управляваха огромни компании и не завладяваха нови земи. Не насилваха възможностите си до краен предел или отвъд него. Не подчиняваха други хора и не се стараеха да увеличат контрола си над нищо освен над самите себе си. Не правеха нищо, за да се сдобият с повече власт, не ламтяха да притежават всичко, което зърнеха очите им. Вече знаех, че всеки от тях бе преживявал кошмарни падения и моменти на триумф. Всеки от тях имаше нуждата да бъде тук за повече или по-малко време.

Въпреки това обаче те бяха доволни и щастливи. Дори смазаният от живота Джес изглеждаше такъв. Нито един от тези хора не вярваше, че е съвършен, всеки от тях се мъчеше да придобие нови умения, да разшири познанията си. Всеки работеше над нещо. Те не играеха важни роли в нито една сфера от живота, малцина извън седящите на тази маса изобщо знаеха за тяхното съществуване. Всички ние работехме нещо сравнително незначително, чистехме, мъкнехме разни неща и се бъхтехме като крепостни селяни всеки божи ден.