Читать «Вечен живот» онлайн - страница 176
Кейт Тиърнан
Цялата ирония, разбира се, беше, че аз бях безсмъртна, но просто не го знаех. След неуспешния ми опит за самоубийство, след като дори не смогнах да умра, както му беше редът, аз някак успях да се добера до най-големия град наоколо, Рейкявик. Бях взета на работа като слугиня от една икономка, която ме представи на новата ми господарка, Хелгар. Така започна животът ми като безсмъртна, така бе сложен краят на стария ми живот. Точно толкова рязко и неумолимо, колкото ако самакитката ме беше убила. Тогава се появи и първият пласт от черупката ми.
— Ако продължаваш да търкаш този кон, няма да му остане козина.
Извърнах рязко глава и видях широкия гръб на Рейн, който минаваше край мен, понесъл няколко тежки седла. Рейн е бил там през онази нощ. Той е бил един от нашествениците в централната зала на замъка. Лично той не бе убил никого от семейството ми, което си беше облекчение, защото в противен случай
Лицето му не беше боядисано, не бе препасал меч. Просто един нормален мъж. Нормален, вечно кисел и досадно наперен мъж, който, също като мен, бе загубил семейството си преди четиристотин години.
В този момент Титус извърна глава към мен и ми хвърли поглед, който казваше: „Прав е, между другото“.
— Съжалявам — промърморих, оставих инструментите си за почистване и го отвързах.
Отведох го в отделението му, напълних хранилката му със сено, след което тръгнах обратно към къщата, изгубена сред мислите си.
Трийсета глава
Само още мъничко…
Лапнах поредната хапка, забила поглед в чинията си, но съсредоточена изцяло върху питката на Нел. Вдишвах и издишвах много бавно, концентрирана върху изместването на питката съвсем мъничко извън обхвата на ръката й, отново и отново.
Веднъж, втори, трети път я гледах как се пресяга, докато си бъбри с мълчаливата Ривър и оживения Лоренц, който отмяташе назад глава и се смееше гръмко. Всеки път, когато протегнеше ръка към мястото, където бе оставила питката си, пръстите й улавяха единствено въздух. Тя се мръщеше, отчупваше си залък, след което я слагаше по-близо до чинията си.
После аз отново я измествах съвсем бавничко, използвайки единствено моите изумителни мозъчни вълни на безсмъртна. Вътрешно триумфирах неистово.
Бях дошла в трапезарията по-рано и направих необходимите ограничителни заклинания, за да не местя питките на другите, а само тази на Нел, единствено питката, но не чашата или вилицата й. Бях се ровила из магическите книги в библиотеката и след това упражнявах заклинанието сама в стаята си през последните два дни. Реално правех светла магика, нищо край мен не умираше, не изсмуквах ничия енергия. Сега бях Тахти и използвах наследената си огромна магическа мощ. Разбира се, използвах я за нещо сравнително гадничко. Дали това я превръщаше в черна магика? Дали намеренията ми също имаха значение, а не само методът, по който правех заклинанието? Най-вероятно щях да науча това в някой бъдещ учебен час.
