Читать «Вечен живот» онлайн - страница 168

Титус беше по-голям и по-тежък, но беше същинско пони в сравнение с першероните или шаирските коне.

Завързах го и взех чесалото във вече болящата ме дясна ръка.

* * *

Бойни коне.

Баща ми имаше такива. Не бяха огромни и тежки като онези в Европа, които трябваше да носят мъж и бронята му с общо тегло от двеста килограма. Въпреки това бяха едри и силни коне, създадени за битки. Децата не трябваше да се приближават до тях. Той също така имаше и коне, които наричаха „дамски“ — по-дребни, по-леки и обикновено женски, те бяха за мен, майка ми и по-малките ми братя и сестри. За първи път ме качиха на кон, когато бях на три годинки. По времето, когато бях на шест, вече яздех съвсем сама и имах своя собствена кобила — нямам представа как точно се изписва староисландското й име, но в превод означаваше „морска звезда“ заради странния й белег. Трябваше да яздим бавно и внимателно, докато излезехме от двора на замъка и се спуснехме по пътеката до каменистия бряг. Там заедно със сестрите и по-големите ми братя се упражнявахме да се изправяме върху седлото, като задържахме юздите с една ръка, а другата протягахме драматично във въздуха над главите си. Тогава смятахме, че това изглежда невероятно смело и предизвикателно.

След като изгубих всичко и заживях с осиновителите си, които ме омъжиха за Асмундур, баща му ни подари малка товарна кобила като сватбен подарък. Това беше кралски дар — наш собствен кон! В превод името й би било нещо от сорта на Мъхливка, наричахме я така заради вида на гривата и опашката й. Тя беше дребничка, но много силна и смела, а освен това се трудеше здраво. Обичах я, въпреки че никога не успях да я пояздя — когато не работеше, трябваше да си почива. После Асмундур почина и именно Мъхливка изтегли ковчега му до гробищата. Мъничката Мъхливка теглеше каруцата с ковчега, а ние крачехме отзад.

След това ми се наложи да продам Мъхливка — не можех да си позволя прехраната й през зимата, пък и сама нямаше как да поддържам дори съвсем мъничка ферма. Освен това, ако останех в онова село, не след дълго щяха да ми намерят нов съпруг. Бях млада и здрава вдовица — направо страхотна оферта. Така че продадох Мъхливка, събрах толкова багаж, колкото можех да нося на гръб, и се сбогувах с мащехата, и семейството на Асмундур, които изобщо не искаха да заминавам. По-късно осъзнах, че те имаха още един син, който бе едва на четиринайсет по онова време, но след някоя и друга година щеше да бъде съвсем естествено да се омъжа за него.

Стигнах до следващия голям град, Аелфдинг, в пълната със сено каруца на съседите. Пътувахме през целия ден и част от нощта. Плаках през целия път, отчасти заради бедничкия Асмундур, но най-вече заради прелестната, безстрашна и силна малка Мъхливка, която не видях никога повече и усещах болезнената й липса над петдесет години.

В Аелфдинг потърсих майка Берглинд, която живееше в таванската стаичка над една конюшня и си изкарваше прехраната, като тъчеше груби ленени платове за престилки и подобни неща. Тя беше много стара и почти сляпа, на практика работеше опипом на стана си. Трябваше да се приближа съвсем близо, за да може да ме види. Тя присви очи и наклони глава. Бях се променила — сега бях на осемнайсет години, жена и вдовица, а последния път, когато ме беше видяла, бях на десет. Въпреки това тя ме позна и уплашено се отдръпна назад.