Читать «Вечен живот» онлайн - страница 167

Ако Нел беше влязла в кухнята в този момент, щях да й строша чинията в главата.

Вместо това останах сама и приключих с миенето на проклетите чинии. После се качих горе, направих заклинанието си за заключване на врати, легнах в леглото си с дрехите, изпих си чая и плаках, докато не заспах.

Двайсет и девета глава

Следващият ден беше неделя. Задачата ми беше да се погрижа за два от конете. Бяха ми разпределили Сорел и Титус. Сорел беше изящна дребна кобилка, която се използваше само за езда. Титус пък беше едър ирландски товарен кон, когото от време на време впрягахме в каруци или двуколки. И двата коня бяха прекрасни животни, търпеливи и спокойни, за разлика от кокошката от ада например.

Завързах Сорел и започнах да я търкам с гуменото чесало. Тя пръхтеше в косата ми, докато я почиствах от мръсотията и опадалата козина.

Конете. Дори не знам откъде да започна, ако тръгна да говоря за тях. Невъзможно е да се опише колко важна роля са играли в живота на хората допреди буквално стотина години. В продължение на хилядолетия конете и кравите са били това, благодарение на което човешката раса е оцеляла. Благодарение на тях хората са пътували, пренасяли са тежки товари или са обработвали достатъчно земя, за да изхранват семействата си. Един от периодите, когато бях живяла в Англия, в средата на осемнайсети век или някъде там, направо бях полудяла на тема коне. Яздех всеки ден, купувах си най-различни породи, имах изработени по поръчка седла. За съжаление обаче и тези прекрасни животни като всичко друго на този свят рано или късно умираха.

Така или иначе, мисля, че преодолях тази си страст. В момента предпочитах да избягвам конете. Умните им очи бяха способни да прозрат истината под пластовете глупости, също като тези на кучетата, котките и малките деца. Гледам да стоя настрана от всички тях. Да не говорим, че миризмата на кон събужда в мен адски много спомени по начина, по който успяват да го сторят единствено миризмите. Понякога мога да се намирам в абсолютно същата сграда или да наблюдавам позната гледка от някой мост и не мога да си спомня нищичко, освен че съм била на това място и преди. Ако споменът е придружен с миризма обаче, всичко нахлува обратно в съзнанието ми до най-малкия детайл. Ароматът на печени фъстъци в Манхатън. Уханието на Средиземно море в Ментон. Прясно окосената трева в Канзас. Снегът в Исландия. Намачканото грозде в Италия. Изпечените байганети с кафе в Ню Орлиънс.

И конете, разбира се.

Сорел удари леко по земята с предното си ляво копито, докато аз всячески се опитвах да не мисля за сеновала на някакви си три метра над мен. За няколко минути бях щастлива там горе. Първо чесалото, после малката четка, след това голямата четка и накрая кърпата. Накарах я да си вдигне копитата, почистих калта под подковите и бях готова. Докато я отвързвах, тя подуши косата ми. Дъхът й беше топъл и ухаеше на сено.

— Добре, конче — промърморих и я вкарах обратно в нейното отделение.