Читать «Вечен живот» онлайн - страница 11

Набързо грабнах някакви дрехи, попаднали пред очите ми, и ги натъпках вътре, преследвана от внезапно появило се чувство за неотложност. Когато куфарът се напълни, намерих някакво яке и излязох навън. Гопала, портиерът, ми извика такси.

— Господин Боуз и господин Иносонс ви търсиха, госпожице Насталия — каза ми той. Винаги се изумявах от начина, по който изопачаваше имената на всички ни. Нямаше как да не призная обаче, че се справяше доста по-добре тук, отколкото бих се представила аз, ако някой ме бухнеше насред Бангалор и очакваше да си намеря някаква проклета работа.

— Скоро ще се прибера — казах на Гопала, докато шофьорът на таксито вкарваше куфара ми в багажника.

— На гости при родителите си ли отивате, госпожице Насталия?

Както обикновено, си бях измислила въображаеми родители, за да разполагам с достоверен отговор на въпроса защо една тийнейджърка живее сама и разполага с неограничени финансови средства.

— О, не… те са все още във… — прехвърлих набързо разни географски локации из главата си — Тасмания. Отивам в Париж, за да си напазарувам разни неща.

Може би изживявах нервен срив. Бях уплашена, разтревожена, засрамена и предпазлива, все едно всеки шофьор на такси в Лондон имаше моя снимка на огледалцето си за обратно виждане с голям червен надпис „Търси се“ върху лицето ми. Чувствах се така, сякаш Иносенсио щеше да изскочи срещу мен иззад голямата каменна саксия за цветя, а аз не знаех какво щях да направя, ако това наистина се случеше. Помнех изражението му, докато гледаше надолу към мен от облегалката на диванчето. Изглеждаше… заинтригуван. Дали обмисляше нещо? Въпреки че си нямаше представа за значимостта на белега ми, ненавиждах факта, че той знаеше за него. Чувствах се така, сякаш никога вече не бих могла да понеса присъствието му, а той беше най-добрият ми приятел. Най-добрият ми приятел, който снощи бе осакатил един човек и сега ме беше… страх от него? Това беше животът ми. Това беше ситуацията, в която се бях поставила.

Намъкнах се на задната седалка в таксито, като преди това дадох на Гопала щедър бакшиш.

— Просто ще отскоча до Париж. Скоро ще се върна!

Той се усмихна и ми кимна, докосвайки козирката на шапката си.

— Е, към „Сейнт Панкрас“ ли да карам? — попита таксиджията, докато отбелязваше нещо в паспорта на автомобила си. — За да хванете влака, който минава през тунела под Ламанша?

— Не — отвърнах, докато се намествах на седалката. — Закарайте ме до „Хийтроу“.

* * *

На следващата сутрин бях в Бостън, в Америка, и наемах кола от някаква малка компания, склонна да даде автомобил под наем на някого под двайсет и пет години.

— Заповядайте, госпожице Дъглас — каза служителката зад бюрото, докато ми подаваше комплект ключове. — Как казахте, че е първото ви име?

— Филипа — отговорих. Като всеки безсмъртен и аз си имах различни паспорти, лични карти и шофьорски книжки. Някой винаги имаше приятел, който познаваше човек, способен да ти набави това, което ти трябва. Аз лично от години използвах услугите на един дребосък във Франкфурт. Човекът беше гений, беше фалшифицирал хиляди лични документи през Втората световна война. В паспортите ми бяха записани различни имена, възраст (в моя случай варираща между осемнайсет и двайсет и една години) и места на раждане. Беше толкова по-лесно, преди правителствата да започнат да следят хората. Свидетелства за раждане? Номера на социалните осигуровки? Все неща, които докарват на човека шибано главоболие. — Фи-ли-па.