Читать «Сънища за богове и чудовища» онлайн - страница 311

Сресаха косите на Кару и още мокри ги усукаха като лозови филизи по голия й гръб. Донесоха леки копринени одеяния, каквито носеха стелианите, и увиха около тялото й метри нежна като паяжина тъкан.

- Бялото няма да ти подхожда - отсече Скараб и запрати дрехата настрани. Вместо това с шумолене извади среднощно синя коприна, обсипана със съзвездия от дребни кристали и Кару се разсмя. Пое дрехата и я остави да се стече като водни струйки между пръстите й, а заедно с нея н миналото.

- Какво? - попита Зузана.

- Нищо - отвърна Кару и се остави да я облекат. Дрехата приличаше на нещо като сари^, прихванато само на едното рамо, а ръцете оставаха голи; Кару почти си пожела да има купичка със захар и пухче, за да се поръси с нея. Като ехо от една друга първа нощ. Дрехата й толкова приличаше на онази, която беше носила на бала на Войнолюбеца, където Акива дойде да я открие.

- Искаш ли да запазиш тези дрехи? - попита Елиза, подритвайки изоставената купчина.

- Изгори ги - отвърна Кару. - Или не, почакай. - После бръкна в джоба на панталона за ядеца, който беше носила със себе си през всичките тези месеци. - Готово - каза. - Сега вече можеш да ги изгориш.

Чувстваше се като същинска младоженка, докато я извеждаха навън. Дъждът беше спрял, но нощта още живееше със спомена за него в шума от капките и ручейчетата, с трелите на различни създания и уханието на мед, а въздухът беше дъхав и наситен с влага.

И там чакаше Акива.

Прогизнал до кости и обвит в мъглата, образувана при досега на дъжда с жаркото му тяло.

Очите му пламтяха сърдито, беше бесен заради дългото чакане. Ръцете му, стиснати в юмруци, се тресяха, но мигом утихнаха, щом зърна Кару.

Времето изведнъж замря, или поне на него така му се стори. Вече нямаше никаква полза от тези обидни секунди, в които не се докосваха. И без това бяха насъбрали толкова, че можеха да прескочат последните.

Полетяха заедно. Времето отскочи от пътя им, а Кару и Акива се издигнаха нагоре в спирала, оставяйки сушата и морето далече долу. Островите се отдалечаваха. Небето ги притегли към себе си, както и двете луни, скрити зад облаците, за да не види никой сълзите им и тяхната скръб, които вече принадлежаха на една отминала епоха.

Устни и дъх, криле и танц. Благодарност, облекчение и жадност. И смях. Издишан и вкусен смях. Целуващи се лица, като нито едно кътче не остана пренебрегнато. Мигли, мокри от сълзи, солени целувки устни в устни. Най-сетне устни, меки и жарки - мекото и жарко ядро на вселената - и биегци сърца, но не в синхрон, а ту забавящи, ту ускоряващи своя ритъм според докосването на телата, подобно на разговор, който се състои само от една дума: да.

Това беше. Кару и Акива се бяха вкопчили един в друг и не се отделяха.

Това не беше щастлив край, а щастлива среда - най-сетне, след толкова много трудни начала. Тяхната история щеше да бъде дълга. По-голяма част гцяха сами да напишат, някъде в стихове, някъде с песен, а останалото в проза - гцяха да изпишат цели томове, които да се съхраняват в архивите на още непостроени градове. И независимо от желанието на Кару, нито ред от нея нямаше да бъде скучен.