Читать «Сънища за богове и чудовища» онлайн - страница 307

морски чудовища, за каквито ги беше помислил отначало и които и досега не му даваха мира.

- Виж, кит! - надаваше вик Айдолен, сочейки към сянката на някой облак, по-голяма от половината остров, заливайки се от смях при мисълта, че изобщо може да съществува толкова огромен левиатан.

На Акива това напомняше за нетилъм. Те никога не напускаха мислите му

- Ами къща? - продължи да разпитва Мелиел.

Той я стрелна с поглед.

- Още е рано да се нарече къща.

Но все пак и това не беше малко. Акива беше съхранил здравия си разум единствено заради тази надежда, а мисълта за Кару му помагаше ден след ден да усвоява фундаменталните уроци за своята анима, което беше правилното име за неговата „система от енергии“ и което бе не само в основата на магията, но и на съзнанието, душата и самия живот. Едва когато се превърнеше в същински господар на самия себе си и своята ужасяваща способност да черпи сиритхар, едва тогава щеше да бъде свободен да върви където пожелае. Колкото до Кару, тя можеше винаги да дойде при него и да види с какво запълва свободното си време, но дългът й щеше да я държи още много време надалече от него. Поне имаше слаба утеха в това, че Зири, Лираз, Зузана и Мик са близо до нея и следят зорко дали се грижи за себе си. Както и Карнасиал, който обеща да я посвети в много по-фини начини за плащане на десятъка, отколкото беше болката.

Даже самата мисъл за Кару, докато попива познание от стелианските магове, му действаше почти като утеха.

- Ама все пак и това предстои, нали? - продължи да настоява Мелиел.

Той сви рамене. Не искаше да й казва, че къщата е вече готова; беше готова още в онова утро, когато се събуди в голямото спално помещение, което делеше със своите извънбрачни братя и сестри, и остана да лежи със затворени очи, представяйки си какво можеше да е това утро, а не какво беше в действителност.

- Имаш ли нужда от нещо за нея? Силфида ми даде красив чайник, който още не съм използвала. Може да го вземеш.

Това беше съвсем обикновено предложение, но то накара Акива да хвърли подозрителен поглед към Мелиел. Той нямаше чайник, нито каквато и да било посуда, но не разбираше тя откъде може да го знае.

- Ами, благодаря ти - отговори, силейки се това да прозвучи любезно. Колкото и мило да беше предложението, все пак му се виждаше като инвазия в неговите най-интимни мисли. През повечето време, откакто дойде на островите, животът на Акива беше отворена книга. Всекидневните му занимания, тренировките, неговият напредък, даже настроенията му бяха тема на непрестанно обсъждане. Някой от маговете - най-често Найтингейл - през цялото време поддържаше връзка с неговата анима. Това беше контрол, сравним с измерването на пулса с пръст върху китката. Баба му го увери, че никой не си позволява да чете мислите му и той се надяваше да е наистина така; надяваше се също, че поради своята неопитност не пръска като конфети над цялото население на островите своите мислени послания към Кару.