Читать «Сънища за богове и чудовища» онлайн - страница 306

Но някой ден...

- Така си и мислех - че тук ще те открия.

Акива се обърна. Намираше се в храма, построен в най-високата точка на острова, където идваше почти всяка вечер да търси усамотение. Това бяха точно сто тридесет и четири дни и нито веднъж досега не беше заварвал друг освен някой от сбръчканите старци, които поддържаха вечния огън. Този огън гореше в прослава на звездните богове и старците отказваха да приемат, че техните божества не съществуват. Скараб реши да не настоява и така огънят продължаваше да гори.

Но това тук беше неговата сестра Мелиел, която завари в затвора, когато дойде на островите. Още същия ден тя и нейните другари бяха освободени, както и всички войници и пратеници на Йорам, държани дотогава в отделна тъмница. Вече можеха свободно да решат дали да останат, или да си тръгнат; извънбрачните, които никой не чакаше у дома, останаха до един. Поне засега.

Неколцина от тях, включително Яв - най-младият, - бяха помамени от сезона на сънищата, който скоро щеше да приключи и със сигурност да допринесе за не малко синеоки наследници в родословието на сте лианите. Колкото до Мелиел, тя твърдеше, че причината да остане е нетилъм и защото искаше да участва в следващата война. Но според Акива с всеки изминал ден войната я мамеше все по-слабо; не му убягна и това, че вече отделя много повече време за песни, отколкото за бойни изкуства. Открай време притежаваше красив глас, а сега говорът й стана по-мек и почти се доближи до този на стелианите, докато разучаваше древни песни от Мелиз, в които се съдържаше магия.

Той я поздрави, но не попита защо й трябва. Двамата се бяха видели само преди час на вечеря, затова си помисли, че щом го търси, значи иска да говори с него насаме. Но дори да имаше да му казва нещо, тя не започна направо.

- Кой от тях е? - попита го тя, застанала до рамото му и вперила поглед заедно с него към далечината. В ясен ден от това място се виждаха близо двеста острова. Близо деветдесет процента от тях бяха необитаеми и почти непригодни за обитаване, но Акива си беше нарекъл един от тях. За себе си и за Кару, макар още да не го признаваше гласно. Сега протегна ръка и посочи една група острови на запад, зад които залязваше слънцето.

- Онзи малкият, който прилича на костенурка - каза и тя изхъмка, сякаш го разпозна, макар на него да не му се вярваше. Защото не беше някой от открояващите се острови, образувани от застинала в древността лава, нито пък беше от калдерите^ с техните скрити кратерни лагуни.

- Има ли на него прясна вода? - попита Мелиел.

- Всеки път, когато вали - отвърна той и тя се разсмя. По това време на годината валеше като из ведро - почти на всеки час, същински порой, какъвто не бяха виждали никога на север: краткотраен, но проливен. Водопадите, които тръгваха от този връх, набъбваха и променяха цвета си от син до кафяв само за минути, а после пак толкова бързо се връщаха към обичайния си вид. Въздухът беше душен, а облаците се носеха бавно съвсем ниско над главите им с натежали от дъжд търбуси. Една от най-зловегците гледки, които Акива беше виждал, бяха сенките на тези облаци, плъзгащи се по морската повърхност - приличаха му на силуети на