Читать «Владение на мрака» онлайн - страница 5

Жената срещу нея се поотпусна, неясно дали поради това, което видя, или поради това, което чу.

— Слава богу — каза тя. Говореше с ясно доловимия акцент на жителите на Файф, но омекотен или благодарение на полученото образование, или поради дълго отсъствие от родното място.

— Моля?

Жената се усмихна, разкривайки ситни, равни зъби, подобни на детски.

— Това ще рече, че ме приемате сериозно, не се опитвате да ме натресете на най-младшия служител, чието задължение е да прави чая.

— Не допускам младшите служители да си губят времето с правене на чай — отвърна сухо Карен. — Просто се случи така, че аз вдигнах телефона. — Тя се поизвърна назад и допълни: — Бихте ли ме последвали?

Карен тръгна първа по един страничен коридор и въведе жената в малка стая. Дългият прозорец гледаше към паркинга, а в далечината се виждаше изкуствено поддържаната равномерна зеленина на голф игрище. Четири стола, тапицирани с обичайния за учреждения сив туид, бяха поставени около кръгла маса — топлият цвят на полираното черешово дърво сияеше приглушено. Какво бе предназначението на стаята личеше единствено от окачените по стените снимки в рамки, на които се виждаха служители на полицията в действие. Всеки път, когато ползваше тази стая, Карен се питаше защо шефовете бяха подбрали такива снимки, които обикновено се появяваха в медиите, след като се случеше нещо наистина лошо.

Жената се озърна неуверено, а Карен издърпа един от столовете и я подкани с жест да седне.

— Не прилича на онова, което виждаме по телевизията — каза посетителката.

— Централата на полицията във Файф е доста различна — каза Карен, разполагайки се под прав ъгъл спрямо жената, а не точно срещу нея. Едно разположение, което не навеждаше на мисълта за противопоставяне, обикновено бе по-благоприятно за разговор със свидетел.

— Къде са записващите устройства? — жената седна, без да придърпва стола по-близо до масата, и постави чантата си в скута.

Карен се усмихна.

— Бъркате разговор със свидетел и разпит на заподозрян. Вие сте тук, за да ни съобщите нещо, не за да ви разпитваме във връзка с престъпление. Затова и можете да седнете на удобен стол и да гледате през прозореца — тя отвори бележника си. — Доколкото разбирам, сте дошли да съобщите за изчезнало лице?

— Точно така. Името му е…

— Момент. Имам нужда от някои сведения за вас. Като начало, името ви?

— Мишел Гибсън — това е фамилията на мъжа ми. Моминската ми фамилия е Прентис. А иначе всички ми казват Миша.

— Така да бъде, Миша. Трябват ми също адреса ви и телефонният ви номер.

Мишел бързо изреди исканите данни.

— Това е адресът на майка ми. Тук съм по нейно настояване, нали разбирате.

Карен разпозна името на селото, макар улицата да й беше неизвестна. Селото бе едно от онези, които местните земевладелци са основавали за наетите от тях миньори по времето, когато практически са притежавали не само мините, но и хората, които са работели в тях. Междувременно се бе превърнало в спалня за пришълци, които нямаха никаква връзка със самото място и с неговото минало.