Читать «Гангстерски рап» онлайн - страница 217

Не можеше да се остави да умре по този нелеп начин.

Мобилизира цялата си воля, концентрира се, наложи си да се успокои и да възстанови що-годе нормалното си дишане, като поеме леко въздух през запушения си нос.

Тя захапа найлоновата тъкан в устата си, разшири ноздри напук на болката и си каза, че няма да позволи на това животно да я надвие. „По-бавно… Съсредоточи се… Да не си посмяла да му помогнеш да те пречупи.“

И Джъстин впрегна цялата си воля, за да се защити от болката и страха. Решително напълни дробовете си с въздух, малко по малко, след което го изпусна силно през ноздрите си, от които изхвърчаха съсирена кръв и слуз. Олекна й и тя опита пак, усещайки секрета по устните и брадичката си. „Добре — каза си, — добре. Нека само да се опита да ме изнасили.“

После си припомни един съвет за такива случаи. Беше насъбрала достатъчно страх в себе си, за да й помогне да изпразни пикочния мехур и дебелото си черво, ако онзи звяр й се нахвърли. Да видим дали ще му хареса, когато ми посегне следващия път.

Замайването и паниката й заглъхнаха, но тя продължи да се бори за въздух, като хапеше и стискаше синтетичната материя, напъхана в устата й. Всяко движение на челюстта й причиняваше непоносима болка, но тя продължаваше. Успя да я събере на плътна топка и я избута в единия край на устата си. Отвори си малка пролука и хрипливо засмука въздух.

Главата й започна да се прояснява. Силата и решимостта й нарастваха с всяка изминала секунда. Настрои съзнанието си за битка. Когато й налетеше щеше да използва дългите си силни крака. Или главата си, или раменете, или зъбите, ако съумееше да освободи устата си. Щеше да го изрита безмилостно и или да го надвие, или да го вбеси дотолкова, че да я убие. Вече беше изтърпяла достатъчно. Дълбоко в себе си осъзнаваше, че няма особен шанс срещу него. Но не можеше да е сигурна. Може би това, което всъщност искаше, бе да го провокира да я убие. И колкото по-бързо, толкова по-добре.

Изведнъж Джъстин чу странен шум навън в коридора — шум от плискане и разливане, и въпреки счупения си полузапушен нос, успя да долови миризмата на бензин и още нещо.

53.

През този последен час, който Лойд Шоу прекара, агонизирайки мислено в патрулната стаичка в участъка, той ту се бе молил, ту бе ругал. Или ругатните, или молитвите помогнаха, или пък стана чудо, но отговорът дойде от само себе си. Или може би като следствие от рутинната къртовска полицейска работа.

Ако някой имаше заслуга, то тя принадлежеше на Уолтър Уонг.

Защото той беше прекарал толкова много време в Седемдесет и трети участък, че всеки тук знаеше, че работи върху случая „Ню Лотс“. Някъде около два часа през нощта, един детектив на име Джон О’Дуайър нахлу в малката стая с къс хартия в ръка.

Когато Шоу го видя, отначало си помисли, че са го изпратили, за да си искат стаята обратно. Той се стегна в очакване на този последен удар под кръста.

Но О’Дуайър просто ги попита:

— Момчета, някой от вас да иска да говори с един човек от онова място, „Ню Лотс“?

— За какво? — вдигна глава Шоу.