Читать «Дни на кръв и звездна светлина» онлайн - страница 235

Чувстваше се... укрепнал може би е твърде силна дума за случая, която блика от живот, а той изобщо не се чувстваше така, но все пак беше значително по-добре. Надигна се и седна.

Първото, което попадна пред очите му, бе неговият брат. Хазаел лежеше от другата страна на Лираз; тялото ѝ беше сгушено в неговото и в един миг Акива бе обзет от безумната надежда, че те тримата са отново заедно, че Кару все пак е възкресила брат им и сега Хазаел ще се надигне и ще започне да разправя небивалици за това какво е видял и правил, докато е бил лишена от тяло душа. Но тази надежда бързо изтля, както става с повечето надежди; на нейно място дойде разяждаща болка и Акива се почувства като същински глупак. Хазаел беше мъртъв, окончателно и за вечни времена. А вече започваха да се събират мухи и това не можеше да продължава повече така.

Събуди Лираз. Време беше да отдадат последна почит на брат си.

Прощаването не приличаше на обичайните церемонии, но и нищо не беше по обичая: войнишко погребение, в което тялото е и собствената си погребална клада. Общоприетите думи бяха безлични, затова ги промениха, за да подхождат на Хазаел.

– Той беше винаги гладен – подхвана Лираз – и понякога заспиваше на пост. Хиляди пъти избегна наказанието единствено благодарение на своята усмивка.

– Можеше да разприказва всекиго – продължи Акива. – Нито една тайна не оставаше скрита за него.

– Освен твоята – промърмори Лираз и истината в думите ѝ го ужили.

– Той заслужаваше истински живот – подхвана пак Акива. – Щеше да му се наслади и да го осмисли. Нямаше да остане нищо неизпитано и непреживяно от него. – "Той щеше да се ожени – помисли си. – Можеше да има деца." Акива дори си го представи – какъв можеше да бъде Хазаел, ако живееше в един по-добър свят.

– Никой не се е смял по-истински от него – каза Лираз. – Той правеше така, че смехът да изглежда лесна работа.

Смехът наистина би трябвало да е лесна работа, помисли си Акива, но с тях не беше така. Само да се бяха погледнали – черни длани и разчленени души. Той посегна към ръката на сестра си, тя я пое и стисна силно като дръжката на меч; сякаш животът ѝ зависеше от това. Болеше, но тази болка той лесно можеше да понесе.

Лираз сега беше съвсем различна. Сякаш от нея падаше пласт след пласт – изчезваше нейната суровост и непробиваемата броня, отвъд която не допускаше никого още откакто бяха деца. Обгърнала коленете си, с приведени рамене и смекчени от тъгата черти, огрени от огнените езици, тя изглеждаше уязвима. Млада. Сякаш на нейно място се бе появил друг човек.

– Той загина, за да ме защити – промълви тя. – Ако бях тръгнала с Яил, все още щеше да е жив.

– Не. Щяха да го обесят – каза Акива. – Теб така или иначе щяха да те отведат, а той щеше да погине от мъка, че те е предал. Така или иначе щеше да избере тази смърт.

– Но ако беше останал жив само още малко, можеше да избяга с нас. – Тя стоеше взряна в пламъците, които поглъщаха брат им, но сега отмести поглед, за да погледне Акива. – Акива, какво стори тогава? – Не го попита: "И защо не го направи навреме?", но въпреки това неизреченият въпрос увисна помежду им.