Читать «Трите карти» онлайн - страница 210

Той се обърна и видя невероятно красива жена; побиха го тръпки от гнева, който гореше в очите и.

— Елате по-близо, гадове! — изкрещя жената. — Хайде, приближете се, че да ви вкарам очите в задниците!

Застреля трети омар, който пълзеше между разтворените крака на Еди, възнамерявайки не само да го изяде, но и да го кастрира.

Още, когато за първи път видя омарите, на Роланд му беше хрумнало, че отвратителните твари са надарени с разум. Сега се убеди, че е бил прав.

Като видяха гибелта на събратята си, останалите омари започнаха да се оттеглят. Жената отново натисна спусъка, но патронът се оказа негоден. Със следващия си изстрел обаче разкъса на парчета още едно от чудовищата, които явно мислеха само за отстъпление. Останалите още по-бързо запълзяха към океана — очевидно бяха изгубили апетита си. Еди вече се задушаваше. Роланд се опита да разхлаби примката, която се беше впила в гърлото на младежа. Видя как почервенялото му лице постепенно стана пепеляво, как той вече губеше сетни сили. Внезапно по-силни ръце отблъснаха Роланд.

— Аз ще се заема с това — заяви жената. Държеше нож… неговия нож.

„С какво ще се заемеш? — помисли си Стрелецът и усети, че всеки момент ще изпадне в несвяст. — С какво ще се заемеш, след като двамата с Еди сме в ръцете ти?“

— Коя си ти? — прегракнало изрече той. Струваше му се, че пропада в пропаст, която беше по-тъмна от заобикалящия го мрак.

— Аз съм три жени едновременно — отговори тя и гласът и прозвуча някъде отдалеч. — Онази, истинската; втората, която нямаше право да съществува, но съществуваше; аз съм жената, която ти спаси. Благодаря ти, Стрелецо.

Миг преди мракът да го обгърне, Роланд почувства устните на жената върху своите, сетне бездната го погълна.

ПОСЛЕДНО РАЗБЪРКВАНЕ НА КАРТИТЕ

1

За пръв път от много време (струваше му се, че са изминали хиляда години) Стрелецът не беше обсебен от мисълта за Тъмната кула. В момента го интересуваше само еленът, който се беше приближил до езерцето сред горската поляна.

Роланд лежеше зад ствола на паднало дърво и се прицелваше; държеше револвера с лявата ръка, която омарите не бяха успели да осакатят.

„Месо!“ — помисли си и устата му се напълни с топла слюнка.

Натисна спусъка и стреля, миг след това с горчивина си каза: „Не улучих! Изгубил съм способностите си.“

Еленът се строполи мъртъв.

Роланд знаеше, че много скоро желанието да достигне Кулата отново ще го завладее, но сега благодареше на боговете (които и да бяха те), че мерникът му още беше точен… и мислеше само, че скоро ще хапне месо. Пъхна в кобура оръжието си (сега носеше само един револвер) и прекрачи дънера, зад който търпеливо беше лежал до настъпването на здрача, очаквайки някое по-едро животно да дойде на водопой.

„Изглежда, оздравявам — невярващо си помисли той и извади ножа си. — Наистина оздравявам.“