Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 207

„Това не е същото.“

А дали? Ами ако Роланд и Еди бяха толкова затънали в проблема, че не виждаха истината?

„Какво е истина? Как разбираш истината?“

Те вече не бяха ка-тет — така я разбираше.

Какво беше казал Роланд на Калахан на онзи първи разговор? „Ние сме едно цяло.“ Тогава беше вярно, но според Джейк вече не. Спомни си една стара шега, използвана от шофьорите, когато им се спука гума: „Е, спаднала е само отдолу.“ Такива бяха те сега, спаднали отдолу. Вече не бяха ка-тет — как да бъдат, като криеха тайни един от друг? И дали Мия и детето в корема на Сузана бяха единствената? Не му се вярваше. Имаше още нещо. Нещо, което Роланд държеше в тайна не само от Сузана, а и от тримата.

„Можем да победим Вълците само ако се държим заедно — помисли си Джейк. — Само ако сме ка-тет. Не както сега. Нито тук, нито в Ню Йорк. Просто няма да стане.“

Хрумна му друга мисъл, толкова ужасна, че отначало той се опита да я пропъди, само че тя беше твърде натрапчива. Колкото и да не му се искаше, налагаше се да реши. „Трябва да поема нещата в свои ръце. Трябва да и кажа.“

И тогава какво? Какво щеше да каже на Роланд? Как да се оправдае?

„Не мога. Няма с какво да се оправдая, а и той няма да иска да ме чуе. Мога само…“

Спомни си разказа на Роланд за деня, когато се изправил срещу Корт. Опитният стар воин с тоягата му и момчето със сокола. Ако той, Джейк, тръгнеше срещу решението на Роланд да не казва нищо на Сузана, щеше да се наложи да доказва мъжествеността си.

„Не съм готов. Може би Роланд е бил, но аз не съм той. Никой не е като него. Ще ме победи и ще ме изпрати сам на изток в Тъндърклап. Ко ще поиска да дойде, но няма да го взема. Защото там дебне смъртта. Може би не за целия катет, но със сигурност за само хлапе като мен.“

Въпреки това Роланд грешеше, че криеше тези тайни. Тогава какво? Скоро щяха да се съберат, за да чуят края на разказа на Калахан и (може би) да се заемат с онова нещо в църквата му. Какво трябваше да направи тогава?

„Говори с него. Опитай се да го убедиш, че греши.“

Добре. Това можеше да направи. Щеше да е трудно, но можеше да го направи. Трябваше ли да говори и с Еди? Не мислеше. Така само щеше да усложни нещата. Нека Роланд да реши дали да каже на Еди. Все пак той беше техният дин.

Платното на палатката се разклати и Джейк посегна към хълбока си, където щеше да стои рюгерът, ако го беше взел. Не беше там, разбира се, но този път нямаше нищо обезпокоително. Ко вмъкна глава в палатката.

Джейк го погали. Ко леко хвана ръката му със зъби и го подръпна. Джейк с готовност го последва; чувстваше, че няма да може да мигне цяла нощ.

Навън светът изглеждаше чернобял. Каменистият бряг се спускаше към реката, която на това място беше широка и плитка. Луната светеше като лампа. Джейк видя два силуета на каменистия плаж и застина. В този момент луната се скри зад облак и притъмня. Ко отново го хвана със зъби за ръката и го подръпна. Джейк приклекна и го последва. Главата му се изравни с главата на Ко, дишането на зверчето звучеше в ухото му като малък мотор.