Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 10

— Да, но от незапомнени времена…

— По дяволите тези незапомнени времена! — изкрещя Тян. — Те са деца! Нашите деца!

— Да не би да предпочиташ Вълците да опожарят Кала? Да ни прережат гърлата, да изгорят очите ни ли? Защото вече се е случвало. Знаеш го, нали?

Да, знаеше го. Само че кой друг можеше да прекрати това страдание, ако не мъжете от Кала Брин Стърджис? По тези земи нямаше защитници на реда, само един шериф. Те бяха сами. Дори в дълбока древност, когато Вътрешните баронства бяха процъфтявали в светлина и ред, тукашните жители не бяха вкусили много от онова блаженство. В пограничните земи животът винаги бе необичаен. С идването на Вълците беше станал още по-странен. Преди колко време бе започнало? Преди колко поколения? Тян не знаеше, но смяташе, че е било доста след „незапомнените времена“. Вълците бяха безчинствали в пограничните селища в младежките години на Дядо — собственият му близнак бе отвлечен, докато двамата играели на дама. „Взе’а го, зашот’ беше по-близо до пъта — казваше Дядо (неведнъж). — Ако бях изля’л пръв от къщата в онзи ден, щя’а да взе’ат мен, на Бога благодарност!“ — Целуваше дървеното кръстче, дадено му от Стареца, вдигаше го към небето и се закискваше. Дядото на Дядо обаче бил разказвал, че по негово време — което според изчисленията на Тян би трябвало да е било преди пет-шест поколения — нямало никакви Вълци, които да излизат от Тъндърклап със сивите си коне. Веднъж Тян попита стареца: „А бебетата и тогава ли се раждали предимно по две? Някой от старите споменавал ли е за това?“ Дядо се замисли дълбоко, сетне поклати глава. Не, не си спомняше някой от старите да е споменавал такова нещо.

Заля го наблюдаваше тревожно:

— Тази мисъл ти е щукнала само заради онази камениста нива. Ще ти мине.

— Няма да ми мине.

— Няма да направиш някоя глупост, нали, Тян? Някоя глупост на своя глава?

— Не — увери я той.

Без капка колебание.

„Вече си е наумил да направи нещо“ — помисли си тя, в сърцето и заблещука искрица надежда. Тян не бе в състояние да попречи с нищо на Вълците — никой не можеше да им попречи, но не беше глупав. В земеделско селище, където повечето мъже не бяха способни да мислят за по-далечни събития от засаждането на следващата леха (или топването на „чушките“ си идната събота), Тян бе необичайно явление. Умееше да пише името си, дори думи като „ОБИЧАМ ТЕ ЗАЛИ“ (именно с тях беше спечелил сърцето и макар че тя не можеше да ги прочете в прахта); можеше да събира и да брои наобратно, което както твърдеше, било още по-трудно. Възможно ли беше?…

Нещо я караше да се отърси от тази мисъл. Въпреки това, когато се замислеше за Хеда и Хедон, за Лия и Лиман, в майчиното и сърце се зараждаше надежда.

— Какво си наумил?

— Ще свикам градския съвет. Ще изпратя перото.

— Дали ще дойдат?

— Когато чуят вестта, всеки мъж от Кала ще се появи. Нека обсъдим всичко. Може този път да решат да се бият. Може да поискат да спасят децата си. Зад тях прозвуча познат хриплив глас:

— Глупав килин.

Хванати за ръце, Тян и Заля се обърнаха към стареца. „Килин“ беше груба дума, но в изражението на Дядо се четеше нежност.