Читать «Пленница на короната» онлайн - страница 70
Филипа Грегъри
[* Римски път, свързващ Екзетър с Линкълн. — Б.пр.]
Вземат сандъците с дрехите й и торбите с вещите й.
— Не отивай — шепна настойчиво. — Не ме оставяй с лошата кралица и нейния син.
— Как мога да откажа? — пита тя. — Не я разгневявай, нито пък него, просто прави, каквото ти се казва. Ще се видим в Лондон. Тогава ще бъдем заедно — тя успява да се усмихне. — Помисли си, Ани, ще бъдеш принцеса на Уелс.
Усмивката й замира, и ние се поглеждаме мрачно.
— Трябва да вървя — казва тя, когато майка ни я повиква с нетърпелив жест, и заедно с нашата полусестра Маргарет и още две почетни дами тя тръгва по дока към малкия кораб. Хвърля поглед назад, докато се качва по дъсченото мостче, и вдига ръка към мен. Мисля си, че освен мен никой не го е грижа, че тя ще страда от морска болест.
16
Ветровете ни задържат в пристанището, макар да казахме, че ще отплаваме преди повече от две седмици. Свекърва ми, кралица Маргарет, е обзета от отчаяно нетърпение, и всеки изгрев я заварва на кея, където спори с капитаните на флота си. Те я уверяват, че тъй като сме задържани в пристанището от ветрове, които духат толкова силно към брега, че не можем да изкараме корабите си в морето, то тогава същите ветрове ще изтласкват готвещия се за нападение флот на крал Едуард по-надалеч по крайбрежието на Фландрия, обратно към стените на неговото пристанище, задържайки го там, безпомощен също като нас.
Защото се оказва, че той не си е губил времето, прекарано в изгнание. Докато баща ми поемаше контрола над Англия, освободи краля от Тауър и го короняса отново, върна блясъка и славата на династията Ланкастър и обяви, че принц Едуард и аз сме женени, победеният крал Едуард е успял да изпроси пари, събрал е флот, свикал е събрана от кол и въже войска, и чака благоприятни ветрове — също като нас — за да се върне в Англия. Тъй като съпругата му Елизабет роди момче в святото убежище, неговите приятели и поддръжници обявяват това за знак на съдбата, и го насърчават да наруши установения от баща ми мир. Затова сега ние трябва да стигнем в Англия преди него, за да можем да подкрепим баща ми срещу нашествието на Едуард от Йорк. Трябва да стигнем в Англия преди крал Едуард, преди предания му брат Ричард, приятелите и флота му. Това е необходимост, не въпрос на избор; то трябва да бъде сторено, и въпреки това вятърът духа неотклонно и силно срещу нас. Задържа ни тук, на кея, от шестнайсет дни, докато кралицата се гневи на своите капитани, вкопчва се с побеляло лице в стиснатите юмруци на сина си, и ме гледа така, сякаш съм тежък товар, който трябва да се прекара с кораб през бурно море.
Сега тя съжалява, че изчака сватбата ни във Франция. Мисли си, че е трябвало да потеглим веднага и да влезем като нашественици редом с моя баща, победителя. Ако бяхме заминали тогава, сега щяхме да сме в Лондон и да приемаме клетвите за вярност на васалите си. Но тя нямаше доверие на баща ми и нямаше доверие на мен. Забави се, за да ме види омъжена за сина си; трябваше да види как баща ми ме поставя натясно, без шанс за отстъпление. Само нашата женитба и това, че споделих легло със сина й, й дадоха увереност, че и той, и тя не могат да се отметнат. Освен това дълбоко в себе си тя искаше това забавяне. Искаше да се увери, че баща ми може да завладее Англия, преди тя да прахоса скъпоценния си син заради мен. Сега, понеже се забави, за да се убеди, че баща ми побеждава, защото трябваше да изчака, за да си осигури мен, тя е хваната като в капан не от тази страна на Тясното море, от която би искала да бъде, а необяснимият вятър духа срещу нея всеки ден.
