Читать «Пленница на короната» онлайн - страница 61

— Не мога да го направя — прошепвам на Изабел. — Не мога да се омъжа за сина й, не мога да бъда дъщеря на лошата кралица, на спящия крал. Ами ако техният син е толкова луд, колкото казват всички? Ами ако ме убие, ако нареди да ме обезглавят, както стори с двамата лордове на Йорк, които опазиха баща му? Говори се, че той е чудовище, с кръв по ръцете още от детинство. Казват, че убива хора за забавление. Ами ако ми отсекат главата, както отсякоха тази на дядо ни?

— Тихо — казва тя, като взема студените ми ръце в своите и ги разтрива леко. — Говориш като дете. Трябва да бъдеш смела. Ще бъдеш принцеса.

— Не мога да вляза в рода Ланкастър!

— Можеш — казва тя. — Трябва да го сториш.

— Ти веднъж каза, че се страхуваш, че баща ни те е използвал като пионка.

Тя свива рамене.

— Така ли?

— Използвал те е като пионка и може да те остави да паднеш.

— Ако ще бъдеш кралица на Англия, той няма да те остави да паднеш — отбелязва тя остро. — Ако ще бъдеш кралица на Англия, той ще те обича и ще ти служи през всеки миг от деня. Винаги си била галеното му дете — би трябвало да се радваш, че сега амбицията му е съсредоточена в теб.

— Изи — казвам тихо. — Амбицията му беше съсредоточена в теб, когато едва не те удави в морето.

Лицето й е почти зеленикаво в мъждивата светлина на църквата.

— Знам — казва тя мрачно.

При тези думи се поколебавам, а майка ни се приближава и казва рязко:

— Трябва да ви представя на нейна светлост кралицата.

Тръгвам след нея по дългата пътека между скамейките на катедралата: прозорецът от ослепително ярко рисувано стъкло образува цветен килим под краката ми, сякаш вървя по лъчистото слънце. Осъзнавам, че това е вторият път, когато майка ми ме представя на кралица на Англия. Първия път видях най-красивата жена, която съм познавала някога. Този път ще видя най-безмилостната. Кралицата ме вижда да идвам, обръща се към нас и чака, с търпението на убиец, да стигна до стъпалата на преградата между кораба на църквата и мястото за хористите. Майка ми се снишава в дълбок реверанс, и аз също правя такъв. Когато се изправям, виждам ниска закръглена жена, с великолепна рокля от златен брокат, с извисяваща се като кула диадема на главата, драпирана с воал от златна дантела, със златен колан, преметнат ниско над широките й бедра.

Кръглото й лице е сурово, устата й, подобна на розова пъпка, не се усмихва.

— Вие сте лейди Ан — казва тя на френски.

Свеждам глава.

— Да, ваша светлост.

— Вие ще се омъжите за сина ми и ще бъдете моя дъщеря.

Отново свеждам глава. Явно не се опитва да се поинтересува да ме попита дали съм щастлива от това. Когато я поглеждам отново, лицето й сияе като злато от триумфа.