Читать «Пленница на короната» онлайн - страница 39

— Ще се моля за вас — прошепва Изабел почти нечуто. — И за съпруга си.

— Ти ще поставиш моето име и моята кръв на престола на Англия — изрича баща ни със задоволство. — Едуард се е превърнал в глупак, ленив глупак. Той ни има доверие и ние ще го предадем, а той ще загине на бойното поле като баща си, който също беше глупак. Хайде, дете, стани — той подлага длан под лакътя й и грубо я издърпва на крака. Кимва ми: — Пази сестра си — казва с усмивка. — Бъдещето на семейството ни е в утробата й. Може би тя носи следващия крал на Англия — той целува Изабел по двете бузи. — Следващия път, когато се срещнем, ти ще бъдеш кралица на Англия, и аз ще коленича пред теб. — Той се разсмива: — Представи си само! Ще коленича пред теб, Изабел.

Цялото домакинство отива в нашия параклис и се моли баща ми да постигне победа. Цялото домакинство, с убеждението, че той се бие на страната на краля срещу бунтовниците, се моли, без да разбира истинската опасност, в която се намира той, огромния риск, който поема, изправяйки се срещу краля на Англия в собственото му кралство. Но баща ми е подготвил почвата; Линкълншър гъмжи от бунтовници, един от нашите сродници е разбунил областта, оплаквайки се от неразумното управление на краля и от вероломните му съветници. Джордж има собствена армия, която се е заклела да му служи, чиято и страна да вземе, а войниците на баща ми са готови да го последват навсякъде. И все пак рисковете на войната могат да изненадат всекиго, а Едуард е страховит тактик. Молим се за успеха на татко сутрин и вечер, и чакаме новини.

Двете с Изабел седим в покоите й. Изабел си почива на леглото си и се оплаква от болка в корема.

— По-скоро е нещо като присвиване — казва тя. — Сякаш съм яла твърде много.

— Може би наистина си яла твърде много — отвръщам без съчувствие.

Тя прави гримаса.

— Вече съм почти в осмия месец — казва жално. — Ако татко не потегляше на поход, щях да започвам усамотението си през същата тази седмица. Бих очаквала да бъдеш по-мила с мен, родната си сестра.

Стисвам зъби.

— Да — казвам. — Съжалявам. Да повикам ли дамите, да кажа ли на майка ни?

— Не — казва тя. — Вероятно съм прекалила с яденето. В корема ми няма място, и всеки път, когато бебето помръдне или се обърне, не мога да дишам — тя обръща глава. — Какъв е този шум?

Отивам до прозореца. Виждам отряд войници, който се задава по пътя към замъка. Вървят безредно, препъвайки се, като уморена тълпа, не маршируват в крак като войска, а пред тях рицарите, възседнали конете си, също се движат бавно, уморено. Разпознавам Миднайт, бойния кон на баща ми, който пристъпва със сведена глава, и дълбока, кървяща рана на холката.

— Татко е, завръща се у дома — казвам.

Изабел се надига от леглото в миг, ние избързваме надолу по каменните стълби до голямата зала и отваряме широко вратата, докато слугите от замъка се изсипват в двора отвън, за да посрещнат завръщащата се армия.

Баща ми влиза начело на войската си, яхнал уморения си кон, и в мига, когато се озовават на сигурно място зад стените на замъка, подвижният мост се вдига със скърцане, а решетката на крепостната врата се спуска с дрънчене и баща ми и неговият зет, красивият херцог, слизат от конете си. Изабел веднага се обляга на ръката ми и слага ръка на корема си, за да се представи като олицетворение на майчинството, но аз не мисля за това как изглеждаме ние. Гледам лицата на мъжете. От един поглед разбирам, че не се връщат с победа. Майка ми се появява зад нас, чувам тихото й възклицание и разбирам, че тя също е видяла умора и поражение в тази армия. Татко гледа мрачно, а Джордж е пребледнял от негодувание. Майка ми изправя гръб, готвейки се да посрещне бедата и поздравява баща ми кратко, с целувка по всяка буза. Изабел поздравява съпруга си по същия начин. Всичко, което мога да сторя аз, е да направя реверанс на двамата, а после всички влизаме в голямата зала и баща ми се качва на подиума.