Читать «Пленница на короната» онлайн - страница 38
Филипа Грегъри
9
Мислех, че ще бъдем все по-щастливи с всяка миля, която ни отдалечава от двора; но само броени седмици, след като пристигаме в замъка, баща ми изпраща камериера си да ни съобщи, че иска да види двете ни в стаята си. Влизаме в личния му кабинет, Изабел — облегната тежко на ръката ми и придържаща наедряващия си корем, сякаш за да напомни на всеки, който би могъл да забрави дори за миг, че тя все още носи детето на наследника на краля на Англия, и то ще се роди другия месец.
Баща ни се е разположил в резбования си стол с позлатения герб на Уорик с мечката и тоягата зад главата си. Вдига поглед, когато влизаме, и посочва с перото си към мен:
— Ти не ми трябваш.
— Татко?
— Отдръпни се.
Изабел бързо ме пуска и застава сама съвсем стабилно, и затова аз заемам мястото си в дъното на стаята, слагам ръце зад гърба си, и плъзгам пръсти по сложните шарки на ламперията, чакайки, докато ме призоват да заговоря.
— Ще ти кажа една тайна, Изабел — казва татко. — Твоят съпруг, херцогът, и аз се отправяме да подкрепим крал Едуард, който потегля, за да се справи с бунт в Линкълншър. Заминаваме с него, за да покажем лоялността си.
Изабел промърморва някакъв отговор. Не мога да чуя какъв, но разбира се, няма значение какво казва тя, или какво мисля аз: това са решили да сторят мъжете, и то ще стане, независимо какво е нашето мнение.
— Когато кралят строи войниците си на бойното поле, ние ще го нападнем — казва баща ми безцеремонно. — Ако ни постави зад себе си, ще атакуваме откъм тила, ако е поставил мен на единия фланг, а Джордж на другия, ще се обединим от двете страни и ще го смажем помежду си. Нашите сили превишават по численост неговите и този път няма да вземаме пленници. Този път няма да проявявам милост и да се опитвам да постигна споразумение с него. Кралят няма да преживее тази битка. Ще сложим край на всичко на бойното поле. С него е свършено. Ще го убия със собствения си меч, ще го убия с голи ръце, ако трябва.
Затварям очи. Това е най-лошото. Чувам приглушеното ахване на Изабел.
— Татко!
— Той не е крал за Англия, той е крал за фамилията Ривърс — продължава той. — Той е маша в ръцете на съпругата си. Не рискувахме живота и богатствата си, за да поставим семейство Ривърс на власт и тяхното дете — на престола. Не посветих живота и състоянието си да му служа, за да видя как _онази_ жена се разпорежда с Англия като пачавра във взети назаем дрехи от кадифе, с твоя хермелин, пришит към яката й.
Столът му издава стържещ звук, когато той се изправя на крака, избутва го назад и заобикаля масата, за да тръгне към нея. Без да обръща внимание на корема си, Изабел се свлича на колене пред него.
— Правя това за теб — казва той тихо. — Ще те направя кралица на Англия, а ако детето, което носиш, е син, той ще бъде принц, престолонаследник, а после — крал.
