Читать «Пленница на короната» онлайн - страница 191
Филипа Грегъри
Ричард се обръща към майка си.
— Простете ми — казва той. — Опитах. Но кралицата е омаяла Едуард, той вече не желае да ме слуша. Не мога да го съветвам. Не мога да го съветвам срещу нея.
Херцогинята крачи по дължината на стаята със сведена глава. За първи път изглежда като стара жена, изтощена от скръб.
— Ще осъди ли Едуард на смърт родния си брат? — пита тя. — Нима ще изгубя Джордж, като изгубих брат ти Едмънд? Умрял от позорна смърт? Нима _тя_ ще нареди да забучат главата му на копие? Нима Англия се управлява от нова вълчица, по-лоша от Маргарет Анжуйска? Нима Едуард забравя кои са неговите приятели, неговите братя?
Ричард поклаща глава.
— Не знам. Той ме отстрани от поста ми на велик шамбелан на Англия, за да не се налага аз да издавам смъртната присъда.
Тя веднага застава нащрек.
— Кой е новият велик шамбелан?
— Бъкингамският херцог. Той ще прави каквото му нарежда съпругата му, а тя е от семейство Ривърс. Ще отидете ли при Едуард? Ще се обърнете ли с молба към него?
— Разбира се — казва тя. — Ще отида при единия от обичните си синове, за да моля за живота на другия. Не би трябвало да ми се налага да правя това. Това са последствията от поставянето на една коварна жена — зла вещица на престола.
— Тихо — казва Ричард изнурено.
— Няма да замълча. Ще застана между нея и моя син Джордж. Ще го спася.
51
Трябва да чакаме. Чакаме и чакаме от януари до февруари. Членовете на двете камари на парламента изпращат делегации да молят краля да издаде присъда и да приключи случая срещу брат си по един или друг начин. Най-сетне присъдата е обявена и Джордж е признат за виновен в държавна измяна. Наказанието за държавна измяна е смърт, но въпреки това кралят се колебае да даде заповед за екзекуцията на брат си. Не пускат никого да вижда Джордж, който моли от затвора си за правото да се представи на Божи съд — да излезе на двубой срещу защитник на Короната, призовавайки Божието правосъдие, рицарско разрешение на спор при едно безчестно обвинение. Това е последната защита на един невинен човек. Кралят, който претендира, че принадлежи към цвета на английското рицарство, отказва. Изглежда, че този въпрос излиза извън границите на честта, както и извън обсега на правосъдието.
Както е обещала, херцогиня Сесили отива да се срещне с Едуард, сигурна, че може да го накара да замени смъртната присъда с изгнание. Когато се връща от двора в замъка Бейнардс, се налага да й помогнат да слезе от носилката си. Бяла е като дантелата на якичката си и едва се държи на краката си.
— Какво стана? — питам я.
Тя се вкопчва в ръцете ми на стъпалата на великолепния си лондонски дом. Никога преди не е посягала към мен.
— Ан… — е всичко, което е в състояние да каже. — Ан…
Викам дамите си и с общи усилия й помагаме да влезе в покоите ми, слагаме я да седне в стола ми пред огъня, и й даваме чаша малвазия. С внезапен жест тя блъсва чашата и тя се разбива върху каменната плоча на огнището.
— Не! Не! — изкрещява тя с внезапен прилив на енергия. — Не го доближавайте до мен!
