Читать «Танц с дракони» онлайн - страница 8

Не всички превъплъщенци изпитваха същото обаче. Веднъж, докато бе още на десет, Хагон го беше завел на едно тяхно сборище. Варгите бяха най-многобройните в тази компания, вълчите братя, но за момчето други се оказаха по-странни и по-обаятелни. Борок толкова много приличаше на глигана си, че само бивните му липсваха, Орелл си имаше своя орел, Бриар — нейната скална котка (още като ги видя, на Лъмп му се дощя да си има скална котка), жената коза Гризела…

Обаче никой от тях не бе толкова силен като Варамир Шестте кожи, нито дори като Хагон, висок, мрачен и с корави като камък длани. Ловецът умря разплакан, след като Варамир му взе Сива кожа, пропъди го, за да си присвои звяра. „Няма втори живот за тебе, старче.“ Варамир Три кожи се наричаше тогава. Със Сива кожа станаха четири, макар че старият вълк беше немощен и почти беззъб и скоро последва Хагон в смъртта.

Варамир можеше да вземе всеки звяр, който поиска, да го подчини на волята си и да направи плътта му своя. Псе или вълк, мечка или язовец…

„Трън“, сети се той.

Хагон щеше да го нарече мерзост, най-черния грях от всички, но Хагон беше мъртъв, изяден и изгорен. Манс също щеше да го прокълне, но Манс беше убит или пленен. „Никой изобщо няма да разбере. Ще бъда Трън, жената на копието, а Варамир Шестте кожи ще е мъртъв.“ Дарбата му вероятно щеше да загине с тялото му. Щеше да загуби вълците си и да преживее останалите си дни като мършава покрита с брадавици жена… но щеше да живее. „Ако се върне. Ако още съм достатъчно силен да я взема.“

Причерня му и падна на колене, ръцете му затънаха в снега. Почна да го тъпче в устата си, затърка го по брадата и напуканите си устни, загълта жадно. Водата беше толкова студена, че чак пареше, и той отново осъзна, че изгаря.

Стопеният сняг само усили глада му. За храна копнееше коремът му, не за вода. Снегът бе спрял, но вятърът се усили, изпълни въздуха с кристалчета и запердаши в лицето му. Варамир залиташе из преспите, а раната на хълбока му се отваряше и затваряше. Дъхът му излизаше на раздран бял облак.

Стигна до язовото дърво и намери паднал клон, достатъчно дълъг за патерица. Стисна го и закрета към най-близката колиба. Селяните все трябва да бяха забравили нещо… спаружени ябълки, гранясало сушено месо, каквото и да е, само да го опази жив, докато Трън се върне.

Почти беше стигнал, когато патерицата се прекърши под тежестта му и краката му поддадоха.

Колко дълго лежа, докато кръвта му багреше снега в червено, нямаше как да разбере. „Снегът ще ме погребе.“ Щеше да е кротка смърт. „Казват, че ти става топло към края, топло и ти се спи.“ Щеше да е добре да почувства отново топлина, макар да го натъжаваше мисълта, че никога вече няма да види зелените земи, топлите земи отвъд Вала, за които пееше Манс.

— Светът отвъд Вала не е за нашия вид — казваше Хагон. — Свободният народ се бои от превъплъщенците, но също тъй ни и зачита. На юг от Вала коленичещите ни гонят и колят като прасета.