Читать «Танц с дракони» онлайн - страница 7

Варамир натисна и снегът поддаде и се разсипа, още мек и мокър.

Нощта беше бяла като смърт. Тънки бледи облаци кръжаха в кротък танц покрай сребристата луна под хладния поглед на хиляди звезди. Видя гърбиците на други колиби под преспите сняг, а зад тях — бледата сянка на язово дърво, бронирано в лед. На юг и на изток хълмовете бяха необятна бяла пустош, по която не се движеше нищо, ако не се броеше навяваният от вятъра сняг.

— Трън — извика немощно Варамир, зачуден колко може да се е отдалечила. — Трън. Къде си?

Някъде отдалече му отвърна вълчи вой.

Варамир потръпна. Познаваше този вой толкова добре, колкото майката на Лъмп познаваше някога гласа му. Едноокия. Най-старият от тримата му, най-големият, най-свирепият. Крадливеца беше по-стегнат, по-бърз, по-млад, Хитрата — по-лукава, но и двамата имаха страх от Едноокия. Старият вълк беше неустрашим, неумолим и жесток.

Варамир бе изгубил власт над другите си зверове в агонията на орловата смърт. Скалната му котка побягна в леса, а снежната му мечка обърна ноктите си срещу хората наоколо — разкъса четирима мъже, преди да падне пронизана от копие. Щеше да убие и Варамир, ако я беше доближил. Мечката го мразеше, гневеше се всеки път, когато влезеше в кожата й или се качваше на гърба й.

Вълците му обаче…

„Моите братя. Глутницата ми.“ Не една студена нощ беше спал с вълците си, косматите им тела около него да му пазят топло. „Когато умра, ще пируват с плътта ми и ще оставят само кокали да срещнат пролетното топене.“ Мисълта бе странно утешителна. Вълците често му бяха носили храна, докато скитаха. Изглеждаше съвсем уместно и той да ги нахрани накрая. Като нищо можеше да започне втория си живот, разкъсвайки топлата мъртва плът на собствения си труп.

Псетата бяха най-лесните същества, с които да се обвържеш. Живееха толкова близо до хората, че бяха почти очовечени. Да се пъхнеш в кожата на псе бе като да обуеш стар ботуш, омекнал от носене. Както един ботуш е оформен да побере крак, така едно псе е оформено да приеме нашийник, макар и нашийник невидим за човешко око. Вълците бяха по-трудни. Човек можеше да се сприятели с вълк, дори да прекърши волята на вълк, но никой човек не можеше истински да опитоми вълк.

— Вълците и жените се свързват до живот — казваше Хагон. — Вземеш един и това е венчаване. Вълкът е част от теб от този ден насетне и ти си част от него. И двамата ще се промените.

Други зверове е най-добре да не закачаш, казваше му ловецът. Котките са суетни и жестоки, винаги готови да се обърнат срещу теб. Лосовете и сърните са плячка. Носи ли твърде дълго кожите им, и най-храбрият мъж става страхливец. Мечки, глигани, язовци, невестулки… Такива Хагон не понасяше.

— Някои кожи е най-добре никога да не носиш, момче. Няма да ти хареса това, в което ще се превърнеш. — Птиците бяха най-зле, ако го слушаше човек. — Хората не са създадени да напускат земята. Поживееш ли много дълго в облаците, никога вече няма да ти се доще да се върнеш долу. Дори в собствените си кожи седят отвеяни, зазяпани в проклетото синьо.