Читать «Танц с дракони» онлайн - страница 10

Засънува стар сън, за колиба край морето, три скимтящи псета и сълзи на жена.

„Бъмп. Тя плаче за Бъмп, но така и не плака за мен.“

Лъмп се беше родил месец преждевременно и боледуваше толкова често, че никой не очакваше да оживее. Майка му изчака да стане почти на четири, преди да му даде подходящо име, но дотогава бе станало много късно. Цялото село бе почнало да го нарича Лъмп, както го бе нарекла сестра му Меха, докато още беше в корема на мама. Меха бе дала името и на Бъмп, но малкото братче на Лъмп се беше родило в точното време, червено и здраво, и сучеше жадно от мамината гръд. Тя щеше да го нарече на тате. „Но той умря. Умря, когато беше на две, а аз бях на шест, три дни преди да ги навърши.“

— Малкият ти вече е с боговете — каза горската вещица на майка му, когато тя заплака. — Никога вече няма да го боли, никога няма да гладува, нито да плаче. Боговете го взеха в земята, в дърветата. Боговете са навсякъде около нас, в скали и потоци, в птици и зверове. Твоят Бъмп отиде да се слее с тях. Ще е светът и всичко, което е в него.

Думите на старицата се бяха врязали в Лъмп като нож. „Бъмп вижда. Гледа ме. Знае.“ Лъмп не можеше да се скрие от него, не можеше да се пъхне зад полите на мама или да побегне с псетата и да се спаси от гнева на татко. Псетата. Рязана опашка, Душещия, Ръмжилото. „Добри псета бяха. Бяха ми приятели.“

Когато баща му завари псетата да душат около тялото на Бъмп, нямаше как да разбере кое от тях го е направило, тъй че вдигна брадвата си и срещу трите. Ръцете му трепереха толкова, че трябваха два удара, за да усмири Душещия, и четири, за да свали Ръмжилото. Миризмата на кръв надвисна тежко във въздуха и квиченето на умиращите псета беше ужасно, но Рязана опашка все пак дойде, когато баща му го повика. Беше най-старото куче и тренировката надмогна ужаса му. Докато Лъмп се пъхне в кожата му, беше много късно.

„Не, тате, моля те“, опита се да каже, но псетата не говореха човешка реч, тъй че излезе само жалко скимтене. Брадвата се вряза в черепа на старото псе, а момчето в колибата нададе писък. „Така разбраха.“ Два дни по-късно баща му го завлече в горите. Носеше брадвата си, тъй че Лъмп си помисли, че е решил да го убие също като псетата. Но го даде на Хагон.

Варамир се събуди внезапно. Целият трепереше.

— Ставай — крещеше някакъв глас, — ставай, трябва да тръгваме. Те са стотици.

Снегът го беше загърнал с корава бяла завивка. „Толкова е студено.“ Понечи да се раздвижи и откри, че ръката му е залепнала за земята. Остави парче кожа, щом я дръпна.

— Стани! — изкрещя тя отново. — Те идат!

Беше се върнала. Държеше го за раменете, разтърсваше го и крещеше в лицето му. Варамир надуши дъха й и усети топлината му по изтръпналите си от студа страни. „Сега — помисли. — Направи го сега или умри.“

Събра всичката сила, която все още бе в него, изскочи от кожата си и се натика в нея.

Трън изви гръб и запищя.

Мерзост. Тя ли беше това, или той, или Хагон? Така и не разбра. Старата му плът се свлече в снежната пряспа, щом пръстите й се отпуснаха. Жената на копието се загърчи бясно и запищя. Скалната му котка често се бореше диво с него, а бялата мечка почти се побъркваше в началото, блъскаше в дървета, скали и в пустия въздух, но това бе още по-лошо.