Читать «Танц с дракони» онлайн - страница 74

— Казват, че смъртта от замръзване била почти неусетна. Огън обаче… виждаш ли свещта, Джили?

Тя погледна към свещта.

— Да.

— Пипни пламъка. Сложи дланта си над него.

Големите й кафяви очи станаха още по-големи. Не помръдна.

— Направи го. — „Убий момчето.“ — Веднага.

Разтреперано, момичето протегна ръка, но я задържа много над мигащото пламъче на свещта.

— Надолу. Нека те целуне.

Джили наведе ръката си. Един пръст. Още един. Когато пламъкът облиза плътта й, дръпна ръката си и захлипа.

— Огънят е жестока смърт. Дала умря, за да даде живот на това дете, но ти го кърмиш, обичаш го. Спаси собственото си момче от леда. Сега спаси нейното от огъня.

— Ще изгорят моето бебе тогава. Червената жена. Ако детето на Дала го няма, ще изгори моето.

— Твоят син няма кралска кръв. Мелисандра не печели нищо, ако го даде на огъня. Станис иска свободният народ да се бие за него и няма да изгори невинно същество без сериозна причина. Твоето момче ще е в безопасност. Ще му намеря кърмачка и ще бъде отгледано тук, в Черен замък, под моя закрила. Ще се научи да ловува и да язди, да се бие с меч, брадва и лък. Дори ще се погрижа да го научат на четмо и писмо. — На Сам щеше да му хареса това. — А щом порасне достатъчно, ще научи истината за това кой е. Ще бъде свободен да те потърси, ако поиска.

— Ще направите врана от него. — Изтри сълзи с опакото на малката си бяла длан. — Няма. Няма.

„Убий момчето“, помисли Джон.

— Ще го направиш. Иначе ти гарантирам: в деня, в който изгорят момчето на Дала, ще умре и твоето.

— Мре — вресна гарванът на Стария мечок. — Мре, мре, мре.

Момичето седеше изгърбено и присвито, зяпнало пламъка на свещта, с блеснали в очите сълзи.

— Имаш позволението ми да заминеш — каза Джон. — Не говори за това, но гледай да си готова да тръгнеш час преди разсъмване. Хората ми ще дойдат да те вземат.

Джили се изправи. Пребледняла и безмълвна. Излезе, без да го погледне повече. Джон чу стъпките й, когато забърза през оръжейната. Почти тичаше.

Отиде да затвори вратата и видя, че Дух се е проснал под наковалнята и дъвче волски кокал. Голямото бяло вълчище вдигна глава, щом го приближи.

— Крайно време беше да се върнеш.

Върна се на стола си, за да прочете още веднъж писмото на майстер Емон.

Самуел Тарли се появи след малко, с наръч книги. Щом влезе, гарванът на Мормон хвръкна към него и настоя за зърно. Сам се постара да се подчини, като му предложи няколко зърна от чувала до вратата. Гарванът почна да ги кълве от шепата му. Сам изохка, птицата хвръкна, зърното се разпиля.

— Скъса ли ти кожата тоя нещастник? — попита Джон.

Сам смъкна плахо ръкавицата си.

— Да. Пусна ми кръв.

— Всички леем кръвта си за Стража. Сложи си по-дебели ръкавици. — Джон избута с крак един стол към него. — Седни и погледни това. — Подаде му пергамента.

— Какво е това?

— Хартиен щит.

Сам бавно зачете.

— Писмо до крал Томен?

— В Зимен хребет Томен се биеше с брат ми Бран с дървени мечове — спомни си Джон. — Носеше толкова подплата по себе си, че приличаше на пълнена гъска. Бран го смъкна на земята. — Отиде до прозореца и отвори капаците. Въздухът отвън беше хладен и свеж, макар небето да беше унило и сиво. — И все пак Бран е мъртъв, а пухкавичкият Томен с розовото лице седи на Железния трон, с корона, кацнала на златните му къдрици.