Читать «Танц с дракони» онлайн - страница 72

— Ако Клетъс и Вил бяха все още с нас, можехме да дойдем с Големия мъж и да ги избием — каза Герис.

„Клетъс и Вил са мъртви.“

— Не им обръщай внимание.

Наемниците заподхвърляха подигравки след тях, докато се провираха към входа на Търговския дом, наричаха ги малокръвни страхливци и наплашени момиченца.

Големия мъж ги чакаше в стаите им на втория етаж. Макар господарят на „Чучулига“ горещо да им беше препоръчал хана, това не значеше, че Куентин може да остави стоката и златото им без охрана. Във всяко пристанище има крадци, плъхове и курви, а във Волантис ги имаше в изобилие.

— Канех се да изляза да ви търся — каза сир Арчибалд Ирънууд, след като дръпна резето да ги пусне. Братовчед му Клетъс бе започнал да го нарича Големия мъж и прякорът си беше заслужен — Арч беше шест стъпки и половина висок, широк в раменете и с грамаден корем, с крака като дървесни стволове, ръце като глигански бутове и почти без врат. Всичката му коса бе окапала от някаква детска болест. — Е? — попита ги намръщено. — Какво вика контрабандистът? Имаме ли кораб?

— Имаме — отвърна Куентин. — Но само до най-близкия ад.

Герис седна на хлътналото легло и смъкна ботушите си.

— Дорн ми звучи все по-привлекателно.

— Все пак викам да тръгнем по Демонския път — каза Големия мъж. — Може пък да не е толкова опасен, колкото разправят. А и да е, това само означава повече слава за тия, които дръзнат да тръгнат по него. Кой ще посмее да ни закача? Водичката с меча, аз с чука, голяма лъжица ще сме за устата на всеки демон.

— А ако Денерис загине, преди да стигнем до нея? — каза Куентин. — Трябва да вземем кораб. Дори да е „Приключение“.

Герис се засмя.

— Явно жадуваш за Денерис по-отчаяно, отколкото си мислех, щом си готов да изтърпиш толкова месеци онази воня. След три дни ще ги моля да ме убият. Не, принце, моля те, само не „Приключение“.

— Имаш ли по-добро решение? — сопна се Куентин.

— Имам. Току-що ми хрумна. Има си някои рискове и не би могло да се нарече достойно, признавам… но ще те отведе до кралицата ти по-бързо от Демонския път.

— Казвай — подкани го Куентин Мартел.

Джон

Джон Сняг чете писмото, докато думите не започнаха да се размиват пред очите му. „Не мога да подпиша това. Няма да подпиша това.“

Искаше му се да изгори пергамента и да се свърши. Но вместо това отпи глътка ейл — последните капки от половницата, останали от самотната му вечеря. „Трябва да го подпиша. Избраха ме за лорд-командир. Валът е мой и Стражът е мой. Нощният страж не участва.“

Изпита облекчение, когато Ед Толет Скръбния отвори вратата да му каже, че Джили е отвън. Джон остави писмото на майстер Емон настрана.

— Ще я видя. — Страх го беше от това. — Намери ми Сам. Искам после да говоря с него.

— Той сигурно е долу с книгите. Старият ми септон разправяше, че книгите са говорът на умрелите. Умрелите трябва да си мълчат, викам аз. Никой не иска да слуша дрънкането на умрял. — Ед Скръбния излезе, като мърмореше нещо за червеи и паяци.