Читать «Танц с дракони» онлайн - страница 35

Джордж Мартин

Думите му бяха приети с навъсено мълчание. „Защо не са доволни? — ядоса се Дани. — Получиха каквото искат. Нищо ли не може да задоволи тези хора?“

Един мъж се задържа, докато другите се изнизваха: нисък мъж с обрулено от вятъра лице, дрипав. Косата му бе като шапка от червено-черна оплетена тел, нахлузена над ушите, в едната си ръка държеше платнена торба. Стоеше с наведена глава, зяпнал в мраморния под, сякаш е забравил къде е. „А този пък какво иска?“, зачуди се Дани.

— Всички на колене пред Денерис Родената в буря, Неизгоримата, кралица на Мийрийн, кралица на андалите и на ройнарите, и на Първите хора, халееси на Великото тревно море, Трошачка на окови и Майка на дракони — извика Мисандей със сладкия си звучен глас.

Дани се изправи и токарът й започна да се смъква. Тя го задържа и го придърпа на място.

— Ти, с торбата — подвикна. — С нас ли искаш да говориш? Можеш да се приближиш.

Той вдигна глава. Очите му бяха като отворени рани, зачервени и кървясали. Дани зърна с крайчеца на окото си как сир Баристан се плъзна до нея като бяла сянка.

Мъжът се приближи, влачеше бавно крака, стъпка след стъпка, стиснал торбата. „Пиян ли е, или е болен?“, зачуди се тя. Под напуканите му жълти нокти имаше пръст.

— Какво има? — попита Дани. — Жалба ли имаш към нас, някаква молба? Какво можем да направим за теб?

Езикът му нервно пробяга по изпръхналите напукани устни.

— Аз… такова… донесох…

— Кости ли? — прекъсна го тя нетърпеливо. — Изгорени кости?

Той обърна торбата и я изсипа на мрамора.

Кости бяха. Начупени и почернели. По-дългите бяха разтрошени за мозъка.

— Черният беше — изръмжа мъжът на гхискарски. — Крилатата сянка. Спусна се от небето и… и…

„Не!“ Дани потръпна. „Не, не, о, не!“

— Глух ли си, глупако? — сгълча го Резнак мо Резнак. — Не чу ли какво казах? Виж утре служителите ми и ще ти се плати за овцата.

— Резнак — тихо промълви сир Баристан, — затвори си устата и си отвори очите. Тези кости не са на овца.

„Не са — помисли Дани. — Тези кости са на дете.“

Джон

Белият вълк тичаше през черна гора, под бяла стръмнина, висока като небето. Луната тичаше с него, плъзгаше се през сплетените голи клони горе по звездното небе.

— Сняг — промълви луната. Вълкът не отвърна. Сняг пращеше под лапите му. Вятърът въздишаше сред дърветата.

Чуваше отдалече зова на събратята си от глутницата, брат към брат. Те също ловуваха. Бесен дъжд плисна по гърба на черния му брат, щом той разкъса плътта на огромен козел, и отми кръвта от хълбока му, където дългият рог на козела го беше раздрал. Някъде другаде малката му сестра вдигна глава да запее на луната и сто малки сиви братовчеди прекъснаха лова си, за да запеят с нея. Хълмовете бяха по-топли там, където бяха те, и пълни с храна. Много нощи глутницата на сестра му се угощаваше с плътта на овце, на крави и коне, дивеча на хората, а понякога — с плътта на самия човек.

— Сняг — отново извика с кикот луната. Белият вълк пристъпваше по дирята на мъжа под ледената стръмнина. Вкусът на кръв бе на езика му, а ушите му кънтяха от песента на стоте братовчеда. Някога бяха шест, пет скимтяха слепи в снега до мъртвата си майка, сучеха студено мляко от твърдите й мъртви бозки, докато той изпълзя далече от тях, сам. Четири останаха… а единия белият вълк вече не можеше да усети.