Читать «Сблъсък на крале» онлайн - страница 87

— Р’хлар, при нас ела в нашия мрак — зовеше тя. — Господарю на Светлината, поднасяме ти тези лъжливи богове, тези седем, които са един и който е врагът. Вземи ги и хвърли светлината си над нас, че нощта е тъмна и пълна е със страх.

Кралица Селайс повтаряше думите й като ехо. До нея Станис гледаше безстрастно, челюстта му бе вкочанена като камък под синьо-черната сянка на подстриганата му брада. Беше се облякъл по-богато от обичайното, като за септата.

Септата на Драконов камък си беше на същото място, където Ерон Завоевателя бе коленичил да се помоли в нощта преди да отплава. Това не я спаси от хората на кралицата. Бяха съборили олтарите, бяха преобърнали статуите и с бойни чукове бяха разбили цветните стъкла. Септон Баре можеше само да ги кълне, но сир Хъбард Рамптън поведе тримата си синове към септата, за да я защитят. Рамптън бяха посекли четирима от хората на кралицата преди другите да ги надвият. След което Гънсер Сънглас, най-умереният и благочестив между лордовете, заяви на Станис, че не може повече да поддържа претенциите му. Сега делеше воняща килия със септона и двамата оцелели синове на Хъбард.

Боговете никога не бяха означавали нещо кой знае какво за контрабандиста Давос, въпреки че като повечето хора той поднасяше дарове на Воина преди битка, на Ковача, когато спуснеше нов кораб, и на Майката, когато жена му наедрееше с дете. Призляваше му, докато гледаше как горят, и не само заради пушека.

„Майстер Крессен щеше да спре това.“ Старецът бе предизвикал Господаря на Светлината и заради неблагочестието му го ударила мълния, така поне гласеше мълвата. Давос знаеше истината. С очите си видя как майстерът пусна нещо в чашата с вино. „Отрова. Какво друго е могло да бъде? Изпи чаша със смърт, за да освободи Станис от Мелисандра, но нейният бог успя някак да я предпази.“ С радост щеше да убие червената жена, но какъв шанс имаше, след като цял майстер се бе провалил? А той беше само един прост контрабандист, издигнал се нависоко, Давос от Квартала на бълхите, Луковия крал.

Горящите богове хвърляха нелоша светлина, загърнати в халатите си от танцуващ пламък, червен, оранжев и жълт. Септон Баре веднъж бе разказал на Давос как били издялани от мачтите на корабите, докарали първите Таргариен от Валирия. През вековете те бяха боядисвани и пребоядисвани, позлатявани, посребрявани и инкрустирани със скъпоценни камъни.

— Красотата им ще ги направи преугодни за Р’хлар — заяви Мелисандра, когато поръча на Станис да ги смъкне и да ги извлече извън портите на замъка.

Девата лежеше върху Воина с широко разтворени ръце, сякаш искаше да го прегърне. Майката сякаш потреперваше заради пламъците, облизващи лицето й. Един дълъг меч беше забит в сърцето й и кожената обшивка на дръжката му оживя от пламъка. Бащата беше най-отдолу, първият паднал. Давос видя как ръката на Странника се сгърчи и пръстите почерняха и се разкапаха един по един, превръщайки се в нажежени въглени. Недалече от него лорд Селтигар кашляше на пресекулки и криеше набръчканото си лице под ленена кърпа, извезана с червени раци. Мирците си подмятаха шеги и се наслаждаваха на топлината на огъня, но младият лорд Бар Емон беше посивял, а лорд Веларион гледаше по-скоро краля, отколкото огъня.