Читать «Сблъсък на крале» онлайн - страница 86

— Изплашиха ме.

— Тъй ли? — Той се изплю. — Аз пък мислех, че вашта порода си падате по вълците.

— Нимерия беше вълчище. — Аря се сви. — Това е друго. Все едно, нея я няма. Двамата с Джори я замервахме с камъни, докато се махне, иначе кралицата щеше да я убие. — Разказът я натъжи. — Обзалагам се, че ако беше в града, нямаше да позволи да отсекат главата на татко.

— Сираците нямат бащи — каза Йорен. — Или го забрави? — Горчивецът беше направил слюнката му червена, сякаш устата му кървеше. — Единствените вълци, от които трябва да се боим, са ония, дето са направили това със селото.

— Искам у дома — проплака отчаяно тя. Толкова се беше старала да бъде смела, да бъде свирепа като вълчица и прочие, но понякога всъщност се чувстваше като малко, безпомощно момиченце.

Черният брат издърпа ново листо горчивец от балата във фургона и го задъвка.

— Май трябваше да те оставя аз където те намерих, момче. Всички ви. В града май е по-безопасно.

— Все едно. Искам си вкъщи.

— Водя хора за Вала близо от трийсет години. — На устните на Йорен изби пяна, като кървави мехури. — За цялото туй време съм изгубил само трима. Старец умря от треска, едно градско момче го ухапа змия, докато дрискаше, и един тъпак се опита да ме убие, докато спях, само че получи червена усмивка за тая работа. — Прекара камата през гърлото си да й покаже. — Трима, за трийсет години. — Обърна се и изплю листото. — Виж, с кораб може и да е по-умно. Други хора няма да срещнеш по пътя, но… някой по-умен ще тръгне с кораб, но аз… трийсет години все по тоя кралски път. — Прибра ножа в канията. — Отивай да спиш, момче. Чу ли ме?

Не че не се опита. Но докато лежеше под тънкото одеяло, чуваше воя на вълците… и някакъв друг звук, по-слаб, почти като шепота на вятъра, който можеше да е писък.

ДАВОС

Утринното небе бе потъмняло от пушека на горящите богове.

Всички вече бяха пламнали, Девата и Майката, Воинът и Ковачът, Старицата с перлените й очи и Отецът с позлатената брада; дори Странникът, изваян така, че да прилича повече на животно, отколкото на човек. Старото сухо дърво и безбройните пластове боя и варак грееха със свирепа, жадна светлина. Зноят се надигаше треперлив в ледения въздух; отзад водоливниците и каменните дракони изглеждаха като в мъгла, сякаш Давос ги гледаше през пелена от сълзи. „Или сякаш зверовете треперят, разбудени…“

— Лоша работа — заяви Алард, макар че прояви поне благоразумие да стаи глас.

— Тишина — каза Давос. — Не забравяйте къде сте. — Синовете му бяха добри, но млади, а Алард беше особено припрян. „Ако си бях останал контрабандист, Алард щеше да свърши на Вала. Станис го спаси от тази участ, още нещо, за което съм му длъжник…“

Стотици бяха дошли при портите на замъка да свидетелстват за изгарянето на Седемте. Миризмата беше гадна. Беше трудно човек да не се чувства притеснен при това оскверняване на боговете, които е почитал през целия си живот.

Червената жена обиколи огъня три пъти, изричайки молитви веднъж на речта на Асшаи, веднъж на висок валириански и веднъж на Общата реч. Давос разбра само последната.