Читать «Сблъсък на крале» онлайн - страница 83
Джордж Мартин
— Ето ви и ловец. Буцесто лице, Буцеста глава, Трепач на зайци.
Край една твърдина, наречена Бяло изтравниче, някакви селяни ги обкръжиха в царевичната нива и им поискаха пари за мамулите, които си бяха накъсали. Йорен погледна косите в ръцете им и им хвърли няколко медника.
— Преди време човек в черно се хранеше до насита от Дорн до Зимен хребет и дори върховните лордове смятаха за висока чест да подслонят черен брат под покривите си — каза той с горчивина. — Сега пъзльовци като вас искат пара за хапка червива ябълка. — И се изплю.
— Не е червива ябълка, ами е сладка царевица, к’вато една дърта черна гарга кат’ тебе не заслужава — отвърна му грубо един. — Да ни се махаш от нивата и да си вземеш тия твои крадливци, че ще те набучим в царевицата да плашиш другите гарги.
Същата нощ изпекоха царевицата в жарта, като я обръщаха с пръчки, и я изядоха гореща. Според Аря вкусът й беше чудесен, но Йорен не поиска да яде от яд. Облак сякаш беше надвиснал над него, дрипав и черен като наметалото му. Крачеше нервно из бивака и си мърмореше.
На другия ден Кос се върна тичешком да предупреди Йорен, че напред има друг бивак.
— Двайсет или трийсет души, с ризници и шлемове — каза той. — Някои са посечени лошо, един издъхваше, ако се съди по виковете. Толкова шум вдигаше, че ги приближих, без да чуят. Имат копия и щитове, но само един кон, и то куц. Мисля, че от доста време са там, по вонята.
— Знаме видя ли?
— Петнист котарак, жълт и черен, на кално кафяво поле.
Йорен сгъна лист горчивец, лапна го и задъвка.
— Не мога да кажа — призна той. — Може да е една страна, може да е друга. Щом са я закъсали толкова, сигурно ще ни вземат конете, все едно кои са. Може и повече да поискат. Мисля да ги заобиколим.
Това ги отклони с няколко мили от пътя и им струваше най-малко два дни забавяне, но старият каза, че им е излязло евтино.
— На Вала ще имате време колкото искате. Остатъка от живота ви, най-вероятно. Няма защо да бързате да стигате там.
Аря виждаше все повече и повече хора да пазят нивите си. Често стояха край пътя и хладно оглеждаха всеки, който мине. На други места патрулираха на коне, обикаляха синорите си с окачени на седлата брадви. На едно място забеляза човек, сврял се в клонака на едно изсъхнало дърво с лък в ръка и колчан, провиснал на клона до него. Щом ги видя, той постави стрела на тетивата и не извърна очи, докато не премина и последният фургон. Йорен кълнеше през цялото време.
— Тоя пък с неговото дърво, да го видя аз колко ще му хареса, като дойдат Другите да го вземат.
Ден по-късно Добер забеляза червено сияние на фона на свечеряващото се небе.
— Или тоя път отново се е завъртял, или слънцето е решило днес да залезе на север.
Йорен се качи на един хълм да погледне по-добре.
— Пожар — обяви той. Облиза палец и го вдигна нагоре. — Вятърът трябва да го издуха настрана от нас. Ама вие гледайте и си отваряйте очите.
Гледаха, и още как. Когато се стъмни, огънят като че ли стана по-ярък и силен, докато по едно време сякаш целият север пламна. От време на време дори можеха да помиришат пушека, въпреки че вятърът беше постоянен и не позволяваше на пламъците да ги доближат. Призори пожарът загасна от само себе си, но нея нощ никой от тях не спа добре.