Читать «Сблъсък на крале» онлайн - страница 81

— Спести ми гадните подробности, вечерята не се е уталожила в корема ми — каза Тирион. — Наборът как върви?

— Доста добре. Тази вечер още трима.

— Как разбираш кого да наемеш?

— Оглеждам ги. Разпитвам ги, за да науча къде са се били и добре ли лъжат. — Брон се усмихна. — След това им давам шанс да ме убият и правя с тях същото.

— Уби ли някого?

— Никой, който може да ни е от полза.

— А ако някой от тях те убие?

— Той ще е този, когото ще искаш да наемеш.

Тирион беше малко пиян и много уморен.

— Кажи ми, Брон. Ако ти кажа да убиеш бебе… невръстно момиченце, да речем, още на майчината му гръд… би ли го направил? Без въпроси?

— Без въпроси? Не. — Наемникът потри палец и показалец. — Ще попитам колко.

„И защо изобщо ми е нужен твоя Алан Дийм, лорд Слинт? — помисли Тирион. — Имам си сто като него.“ Искаше да се разсмее. Искаше да заплаче. Най-много искаше Шае.

АРЯ

Двете бразди на коловоза през тревите и нищо друго. Това беше пътят.

Добрата страна беше, че при толкова малко движение нямаше кой да ги посочи с пръст и да ги пита накъде са тръгнали. Човешкият порой, излял се по кралския път надолу, тук беше само тънка струя.

Лошата страна беше, че пътят се виеше като змия, свиваше се на още по-тесни отсечки и понякога като че ли напълно изчезваше, за да се появи отново на цяла левга напред, когато вече почти бяха изгубили надежда. Аря го ненавиждаше. Теренът съвсем не беше лош — полегати хълмове и терасирани ниви, ливади и горички, и малки долини, където върбите се трупаха нагъсто край ленивите плитки потоци. Въпреки това пътят беше толкова тесен и крив, че едва се влачеха. Бавеха ги клатушкащите се фургони, чиито оси скърцаха под тежестта на тежкия товар. Дузина пъти на ден се налагаше да спират, за да избутат някое заседнало колело или да удвоят впряговете, за да изкатерят някой разкалян склон. Веднъж, посред гъста дъбова горичка, се натъкнаха на трима мъже, които теглеха товар дърва за огрев на волска кола и нито дърварите можеха да отбият, нито те. Нищо не им оставаше освен да изчакат хората да разпрегнат воловете, да ги прекарат през дърветата, отново да впрегнат воловете и да тръгнат обратно откъдето бяха дошли. Волската кола беше по-бавна и от фургоните и този ден не стигнаха доникъде.

Аря продължаваше неволно да поглежда назад и да се чуди кога ще ги догонят златните плащове. Нощем се будеше от всеки шум и стискаше дръжката на Игла. Вече не вдигаха бивак, без да поставят постове, но Аря не разчиташе на тях, особено на сирачетата. Из уличките на Кралски чертог сигурно се бяха справяли добре, но тук сред дивото бяха напълно безпомощни. Станеше ли тиха като сянка, тя можеше да се промъква покрай тях, да пробяга навън под звездната светлина и да пусне вода зад храстите, без никой да я види. Веднъж, когато пазеше Ломи Зелените ръце, тя пропълзя на един дъб, придвижи се от дърво на дърво, докато се озове точно над главата му, и той изобщо не забеляза. Щеше да скочи върху него, но се сети, че писъкът му ще разбуди целия бивак и Йорен можеше да я напердаши пак.