Читать «Сблъсък на крале» онлайн - страница 78

— Нима? — Тирион не беше виждал лицето на мъртвото момиче, но в главата му тя приличаше на Шае и на Тиша едновременно. — Чудя се дали една курва наистина може да обича някого? Не, не ми отговаряйте. Някои неща предпочитам да не знам.

Беше настанил Шае в просторно имение от камък и дърво, със свой кладенец и конюшня, и градина; дал й беше слуги, които да се грижат за всичко, бяла птица от Летните острови за компания, коприни и сребро, и скъпоценни камъни да я красят, и стражи да я пазят. И въпреки всичко тя упорстваше. Искаше да е повече с него, поне така му казваше; искаше да му служи и да му помага. „Ти най-много ми помагаш тук, между чаршафите“, каза й той една нощ, след като правиха любов, докато лежеше до нея, отпуснал глава на меката й гръд и слабините го боляха от сладка умора. Тя нищо не отвърна, освен с очите си, и той прочете в тях, че не това иска да чуе.

Тирион въздъхна и посегна отново към виното, но се сети за лорд Джанос и бутна каната настрана.

— Изглежда, сестра ми казва истината за смъртта на Старк. Май трябва да сме благодарни на племенника ми за тази лудост.

— Крал Джофри заповяда. Джанос Слинт и сир Илин Пейн го изпълниха. Бързо, без колебание…

— …почти все едно, че са го очаквали. Да, на този терен вече стъпвахме, без полза. Глупост.

— След като Градската стража е в ръцете ви, вече имате добри позиции да се погрижите Негова милост да не върши повече… глупости. Разбира се, все още трябва да се има предвид личната гвардия на кралицата…

— Червените плащове ли? — Тирион сви рамене. — Вилар дължи вярност на Скалата на Кастърли. Той знае, че съм тук по волята на баща ми. На Церсей ще е трудно да ги използва срещу мен… освен това те са само стотина. А аз имам поне сто и петдесет свои. И шест хиляди златни плаща в добавка, стига Байуотър да е човекът, какъвто твърдите, че е.

— Ще се убедите, че сир Джейслин е смел, доблестен, изпълнителен… и много благодарен.

— Интересно на кого? — Тирион не вярваше на Варис, макар да не можеше да отрече качествата му. Той несъмнено знаеше доста неща. — Вие защо сте толкова отзивчив, милорд Варис? — попита той оглеждайки меките длани на събеседника си, плешивото му напудрено лице и тънката, мазна усмивка.

— Вие сте Ръката. Аз служа на държавата, на краля и на вас.

— Както служихте на Джон Арин и на Едард Старк?

— Служих на лорд Арин и на лорд Старк с цялото си старание. Бях натъжен и ужасен от крайно преждевременната им смърт.

— Представете си аз как се чувствам. Може да съм следващият.

— О, не мисля — отвърна Варис и разклати виното в чашата си. — Властта е любопитно нещо, милорд. Сигурно сте премислили гатанката, която ви предложих онзи ден в хана?

— Сетих се един-два пъти за нея — призна Тирион. — Кралят, жрецът, богатият — кой остава жив и кой загива? Кому ще се подчини наемникът? Тази гатанка е без отговор, или по-скоро отговорите са твърде много. Всичко зависи от човека с меча.

— И все пак той е никой — каза Варис. — Той няма нито корона, нито злато, нито покровителството на боговете, само къс наточена стомана.