Читать «Пир за врани» онлайн - страница 503

— Колко време ще останете в пристанището?

— Два дни, десет, кой може да каже? Колкото трябва да опразним трюмовете и да ги напълним отново. — Коджа се ухили. — Баща ми също трябва да посети сивите майстери. Има да им продава книги.

— Джили може ли да остане на борда, докато се върна?

— Джили може да остане колкото пожелае. — Мушна го с пръст в корема. — Не яде толкова много като някои.

— Не съм толкова дебел като преди — защити се Сам. Пътуването на юг се бе погрижило за това. Всичките тези вахти и нищо за ядене освен плодове и риба. Летноостровитяните обожаваха плодове и риба.

Тръгна след стрелците, но щом слязоха на брега, се разделиха. Надяваше се, че още помни пътя до Цитаделата. Староград бе истински лабиринт, а нямаше време за губене.

Денят беше влажен, тъй че калдъръмът бе мокър и хлъзгав, уличките — загърнати в мъгла и загадка. Сам ги избягваше, доколкото можеше, и се придържаше към крайречния път, извиващ се покрай Медовината към центъра на града. Приятно беше отново да усеща под краката си твърда земя, вместо клатещата се палуба, но в същото време, докато вървеше, се чувстваше неловко. Усещаше чужди очи да го гледат, надничаха от тераси и прозорци, следяха го от притъмнели входове. На „Канеленият вятър“ познаваше всяко лице. Тук, накъдето и да се обърнеше, виждаше само непознати. Още по-лоша бе мисълта, че може да го види някой, който го познава. Лорд Рандил Тарли беше познат в Староград, но не го обичаха. Сам не знаеше кое щеше да е по-зле: да го разпознае някой от враговете на баща му или някой от приятелите му. Придърпа наметалото си и ускори крачка.

Край портите на Цитаделата клечаха два зелени сфинкса с лъвски тела, орлови криле и змийски опашки. Единият имаше мъжко лице, другият — женско. Малко зад тях се издигаше Домът на писаря, където жителите на Староград идваха да потърсят послушници да им напишат прошенията или да прочетат писмата им. В откритите щандове седяха неколцина отегчени писари и чакаха клиенти. По други щандове се купуваха и продаваха книги. Сам спря при един, който предлагаше карти, и огледа една скица на Цитаделата, за да намери най-краткия път до Двора на Сенешала.

Пътеката се раздвояваше при статуята на крал Дерон Първи, яхнал високия си каменен кон и вдигнал меча си към Дорн. Една чайка беше кацнала на главата на Младия дракон, а други две на меча му. Сам хвана лявото разклонение, което продължаваше покрай реката. При Плачещия кей погледа как двама послушници помогнаха на един старец да се качи в лодката за късия път до Кървавия остров. Млада майка се качи след него, с бебе не по-голямо от това на Джили. Бебето ревеше. Под кейовете някакви готварчета газеха из плитчините и ловяха жаби. Поток розовобузи новаци се изля покрай него, забързани към септрията. „Трябваше да дойда тук, когато бях на техните години — помисли Сам. — Ако бях избягал с лъжливо име, можех да изчезна сред другите новаци. Баща ми можеше да се престори, че Дикон е единственият му син. Едва ли щеше да си направи труда да ме търси, освен ако не бях яхнал някое муле. Тогава щеше да ме издири, но само заради мулето“.