Читать «Пир за врани» онлайн - страница 490

— Да, ваше величество?

Тя облиза устни, трепереше.

— Напиши: Ела веднага. Помогни ми. Спаси ме. Имам нужда от теб, тъй както имах нужда преди. Обичам те. Обичам те. Обичам те. Ела веднага!

— Както заповядате. „Обичам те“ три пъти?

— Три. Той ще дойде. Ще дойде. Трябва да дойде. Джайм е единствената ми надежда.

— Кралице — промълви Кибърн, — да не би да сте… забравили? Сир Джайм няма десница за меча. Ако той ви защитава и загуби…

„Ще напуснем този свят заедно, както някога дойдохме в него“.

— Няма да загуби. Не и Джайм. Не и когато залогът е моят живот.

Новият лорд на Речен пад беше толкова гневен, че чак се тресеше.

Джайм

— Измамени сме. Този ни излъга! — От устните му се разхвърча розова слюнка, щом изпъна пръст към Едмур Тъли. — Главата ще му взема! Аз управлявам Речен пад според декрета на самия крал и…

— Емон — каза жена му, — лорд командващият знае за кралския декрет. Сир Едмур знае за кралския декрет. Дори конярчетата знаят за кралския декрет.

— Аз съм лордът и ще му взема главата!

— За какво престъпление? — Колкото и слаб да беше, Едмур все пак изглеждаше по-достоен за лорд от Емон Фрей. Беше облечен в подплатен жакет от червена вълна, с извезана на гърдите скачаща пъстърва. Ботушите му бяха черни, бричовете сини. Кестенявата му коса беше измита и подстригана, рижата брада — спретнато подрязана. — Направих всичко, което поискахте от мен.

— О? — Джайм Ланистър не беше спал, откакто Речен пад отвори портите си, и главата му пулсираше. — Не помня да съм искал от вас да пуснете сир Бриндън да избяга.

— Поискахте да предам замъка, не чичо ми. Аз ли съм виновен, че хората ви са го пуснали да се промъкне през обсадните ви линии?

На Джайм не му беше до шеги.

— Къде е той? — Не скри раздразнението си. Мъжете му три пъти бяха претърсили Речен пад, но Бриндън Тъли го нямаше никакъв.

— Изобщо не ми каза къде смята да замине.

— Изобщо не сте го попитали. Как е излязъл?

— Рибите плуват. Дори черните. — Едмур се усмихна.

На Джайм ужасно му се искаше да го удари през устата със златната си ръка. Няколко счупени зъба щяха да сложат край на усмивките му. За човек, на когото предстоеше да изкара остатъка от живота си като затворник, Едмур беше прекалено самодоволен.

— Под Скалата на Кастърли имаме тъмници, в които не можеш да се обърнеш, нито да седнеш или да се пресегнеш до ходилата си, когато плъховете започнат да ти гризат пръстите. Няма ли да благоволите да премислите отговора си?

Усмивката на лорд Едмур повехна.

— Дадохте ми дума, че ще се отнасяте с мен достойно, както се полага на ранга ми.

— Точно така — отвърна Джайм. — Но и по-благородни рицари от вас са умирали с хленч в онези тъмници, а и много знатни лордове. Дори един-двама крале, доколкото помня от историята. Жена ви може да получи някоя до вашата, ако желаете. Не бих искал да ви разделяме.

— Наистина преплува — навъсено каза Едмур. Имаше същите сини очи като сестра си Кейтлин и Джайм видя в тях същата омраза, каквато бе видял веднъж в нейните. — Вдигнахме портикула за Водната порта. Не целия, само три стъпки някъде. Достатъчно, за да остане празнина под водата, макар портата да изглеждаше затворена. Чичо ми е добър плувец. След като се стъмни, се гмурна под шиповете.