Читать «Пир за врани» онлайн - страница 475

— Хареса ли ти храната? — попита я. — Дано. Защото е последната храна, която сигурно ще ядеш. — Беше с кафява коса, брадат, мургав и със счупен нос, зараснал накриво. „Познавам този човек“, помисли Бриен.

— Ти си Хрътката.

Той се ухили. Зъбите му бяха ужасни — криви, кафяви и прогнили.

— Сигурно. Като видях как милейди взе, че уби последната. — Завъртя глава и се изплю.

Спомни си блясъка на мълнията, калта под краката си.

— Аз убих Рордж. Той е взел шлема на Клегейн от гроба, а ти си го откраднал от неговия труп.

— Не чух да възразява.

Торос изсъска стъписано.

— Вярно ли е това? Шлемът на мъртвец? Толкова ниско ли сме паднали?

Едрият мъж го изгледа навъсено.

— Стоманата е добра.

— Нищо добро няма в този шлем, нито в мъжете, които го носиха — каза червеният жрец. — Сандор Клегейн беше изтерзана душа, а Рордж беше звяр в човешка кожа.

— Не съм ни единият, ни другият.

— Тогава защо показваш лицето им на света? Див, озъбен, извратен… това ли искаш да бъдеш, Лем?

— Този шлем ще плаши враговете ми.

— Този шлем плаши мен.

— Затвори си очите тогава. — Мъжът в жълтото наметало махна рязко. — Отведете курвата.

Бриен не оказа съпротива. Бяха четирима, а тя бе изтощена и ранена, гола под вълнената риза. Трябваше да наведе глава, за да не се удари в тавана, щом я подкараха през кривия коридор. Проходът се издигна рязко и на две места зави, преди да свърши в по-голяма кухина, пълна с разбойници.

В средата на пода бе изкопано огнище и въздухът бе изпълнен със синкав дим. Мъжете се бяха струпали край пламъците и се грееха. Други стояха край стените или седяха на сламени постели. Имаше и жени, и дори няколко деца, които надничаха плахо иззад полите на майките си. Там беше и Дългата Джейни Вътъка.

В една ниша беше вдигната груба маса на дървени магарета. Зад нея седеше жена, цялата в сиво, загърната в наметало и със спусната качулка. В ръцете й имаше корона, бронзово кръгче, обкръжено с железни мечове. Тя я оглеждаше, пръстите й галеха връхчетата, сякаш за да изпитат остротата им. Очите й проблясваха изпод ръба на качулката.

Сивото беше цветът на мълчаливите сестри, слугините на Странника. Ледени тръпки пробягаха по гърба на Бриен. „Каменното сърце“.

— Милейди — заяви едрият мъж. — Ето я.

— Да — добави едноокият. — Курвата на Кралеубиеца. Тя трепна.

— Защо ме наричате така?

— Ако взимах по сребърен елен всеки път, когато споменаваше името му, щях да съм богат като приятелите ти Ланистъри.

— Това беше само… вие не разбирате…

— Не разбираме значи? — Едрият се изсмя. — Ние ли не разбираме? Около теб вони на лъв.

— Не е така.

Друг от разбойниците пристъпи към нея, по-млад, в мръсен кожух от овча кожа. Държеше Клетвопазител.

— Това го доказва.

В гласа му се долавяше скрежът на северняшкия говор. Той измъкна меча от ножницата и го положи на масата пред лейди Каменно сърце. На светлината от огнището червените и черни пластове по острието сякаш заиграха, но очите на жената в сиво се бяха спрели само на ефеса: златна лъвска глава с рубинени очи, които блестяха като две червени звезди.